Хари Хараламбиев

Доколкото си спомням, в едно писмо, написано в изискан стил, Петър Увалиев споделя със сестра си Дора Валие, че за него „Щастието е да чете трудни книги и да беседва с умни приятели”.

Споделеното от интелектуалеца Увалиев почувствах, след като се потопих в страниците на 

„Романи – семиотични прочити” на проф. Ивайло Знеполски

В есеистична форма той ни въвежда в произведенията, създадени от Умберто Еко, маркиз Дьо Сад, Анри-Пиер Роше, Владимир Набоков, Клаус Ман и „французойката от български произход” Юлия Кръстева.

Редом с тях проф. Знеполски е изследвал и раждането и генезиса на детективските истории, създадени от Конан Дойл и Жорж Сименон, а заедно с тях и героите Шерлок Холмс и комисаря Мегре.

Беше ми необходимо време, за да прочета „мъчната” книга. И ако трябва да перифразирам Богомил Нонев, ще кажа: В известни периоди се препъвах в нейните страници, мъчейки се да почувствам и изживея тяхната висока художествена стойност, мъдростта и културата на автора.

В „Прочитите” срещнах запомнящи се, силни редове, адресирани до читателя. И вън от всякаква условност, проф. Знеполски е изкушен от магията на словото и тъкмо затова написаното, излязло изпод перото му, приканва към вглъбяване и тишина.

Професорът притежава лапидарен и пластичен език, с което ни напомня, че четенето е морална необходимост.

За мен особен интерес предизвика сътвореното от Владимир Набоков, Клаус Ман, Юлия Кръстева и Жорж Сименон.

Посредством силата на писаното слово проф. Знеполски е изследвал съдбата на 

„Лолита” – романът, донесъл непреходна слава на Набоков 

Романът минава през скандала, за да се впише в поредицата на големите любовни романи.

В своя прочит на „Лолита” проф. Знеполски напомня, че основата на всеки автентичен творчески успех е в личните качества на пишещия. Чрез романа Набоков е преодолял суровата пустиня на житейското битие.

Проф. Знеполски напомня, че в една литературна анкета Греъм Грийн е посочил „Лолита” като една от трите най-добри книги за 1955 година. 

В лицето на Клаус Ман – синът на класика Томас Ман, професорът е съзрял мислещ и търсещ творец. Успял е да пресъздаде неговия свят и неговото мировъзрение.

В романа „Мефистофел” се срещат стилистични решения, очертаващи релефната картина на един творец с неочаквана библейска мъдрост, оттласнал се от сянката на баща си.

На едно място, не без основание, проф. Знеполски е написал:

„Клаус Ман мъчително изживява някои от илюзиите и заблудите на голямата култура на своето време”

В „Мефистофел” Ман се вълнува и измъчва от големите въпроси на духовното битие.

В романа той разработва една от големите теми, каквато е свободата на въображението. Чрез семиотичния прочит на творчеството на Клаус Ман проф. Знеполски ни внушава, че писаното слово е вдъхновение, подчинено на интелигентността. Стига до прозрението, че стойностната литература идва от сърцето.

Особен интерес в проф. Знеполски са събудили 

романите на Юлия Кръстева, 

сред които „Любовни истории”, случайно попаднала му в библиотеката на едно министерство, „Чужденци на себе си” и „Самураи”. 

Четейки есето за Кръстева, в съзнанието ми трайно се всели казаното от композитора Морис Равел: „Музика, създадена само чрез прилагане на техниката, не си струва хартията, на която е написана”. Та нима казаното не е съотносимо и за литературата?

Романите на Кръстева са създадени с ярко и силно перо и затова есето за „българската французойка” е написано с вълнение и жив рисунък. Стилът и алегоричните съждения изразяват максимално широка гама от умозаключения.

За мен по-приемлив от Шерлок Холмс е комисарят Мегре

За него професорът пише: „Що се отнася до Мегре – неговото оръжие е тънкото познаване на човешката душа. Той изучава „своя човек” като социолог и психолог.

Приживе в едно свое интервю Жорж Сименон ще каже: „Веднъж, съвсем незабелязано в главата ми се роди герой с конкретно име. Опитах се да заместя името Мегре като съставях невъобразим брой комбинации. Не излезе нищо от това и аз реших да го оставя. Иначе не би бил мой герой. Сега всички искат Мегре”.

Проникновени думи за комисаря, отдавна надживял своето време и своя създател.

Убеден съм, че читателите ще се съгласят с твърдението, че стилът, демонстриран от проф. Знеполски в „Романи – семиотични прочити”

 е с уравновесена енергия, с прецизност и точност

И тъкмо затова припомням Сент Екзюпери: „Значимостта на един творец може би се корени преди всичко в това, че той е обединител на хората. Има едно истинско богатство и то е отношението между твореца и останалите, които се срещат по-често по кръстопътищата на духа, отколкото на бойните полета”.