Хари Харалампиев

Моята слабост е мемоарната литература. В нея се срещат неразказвани събития, които ми допадат. Мемоаристиката е начало на ново, неподозирано виждане за хора и събития. Тя е белязана от порив за нравственост, който е най- логичният порив на живота.
Препрочитам „Път през годините” на Константин Константинов, „Време под линия” на Иван Динков, „Мир на кумирите ни” на Георги Мишев.
В паметта на Георги Мишев са се съхранили събития, които са неделима част от него самия и за това не е могъл да избяга от тях.
Навярно Богомил Нонев има основание да твърди, че човекът е изкусен да се взира в кладенеца на своите спомени и преживявания и, оглеждайки се, вижда себе си някак друг.

В „Мир на кумирите ни” осъзнах истинския глас на писателя, защото в написаното вижда, че нещо добро ще се случи.
Георги Мишев не просто е разказал за своите съвременници. Имам усещането, че той отново изживява събитията, за който разказва и на които е непосредственост очевидец и участник. В него забелязах стремеж към автентичното, истинното, неподправеното.
Казаното от Дора Валие – Увалиева за друг творец, че „Притежава биологични антени” е съотносимо и за Георги Мишев. Те му помагат да бъде инстинктивен и открит.

И за това ни разказва с лекота и убедителност за своите приятели, срещали се в емблематичното заведение ”Бамбука, което помня от студентските си години. И не само. Отсядах в него с надеждата да зърна Коста Павлов, Иван Динков, Христо Фотев, Иван Пейчев – Талантливи бунтари.
Новото в тази мемоарна книга идва от

съчетанието между хармонията на живота на Георги Мишев и неговото талантливо творчество

Давам си сметка, че сърцевината на „Мир на кумирите ни” е умението на автора да ни рекрутира за свои читатели, а защо не и съмишленици? И това е така, след като ни разказва за неща, които до сега не е казвал и премълчавал, за да ни потопи в тях.
Припомня ни абсурда „Софийско жителство”, пътьом споменава Джио – идеологът на „възродителния процес”, грубо противопоставил се на постулата „Номен ест омен” – Името е знак, съдба.

„Мир на кумирите ни” е дисекция на времето, в което живеем. Георги Мишев не е съдник. Той пресъздава атмосферата на случили се събития. За това спомага езиковата му палитра, която е цветна и многообразна. Тя въздейства на читателя.
Писателят напомня за събития, потопен в тях. Възприема ги в тяхната сила, пречупени през призмата на своята витална природа.
В книгата срещаме правдиви, понякога дръзки редове за хора, играли незавидна роля да бъдат клоуни, но и редове за хора, служили достойно на своите идеали и убеждения.

Съзнателно не споменавам имена. Читателят сам ще ги открие. Убедеността на авторовото слово е плод не само на несъмнения му талант, но и на обществената деятелност, която е развивал, на неговия почтен и красив живот.
В предговора на романа „Покривът” Цвета Трифонова пише: „Големият, национален писател се разкрива само от една страница.” Написаното е за Георги Мишев – поданикът на изящната словестност.