Александър Невзоров, руски опозиционен журналист

Добър вечер. Добър вечер. Разбира се, Тръмп поиска от Венецуела да изгони Русия от страната. Руските дипломати с побелели устни прошепват: „Другарю Тръмп!“ Случила се е чудовищна грешка. И вкопчвайки се с всички лапи и нокти във Венецуела, Руската федерация мърмори за милиардите, които е похарчила за „благоустройството“ на републиката.

А Съединените щати в отговор зловещо се усмихват и увеличават натиска за изтласкване на Русия от Венецуела.

Разбира се, до руснаците все още не е достигнало осъзнаването, че този сочен, този важен за тях къс от света е безвъзвратно загубен. Американците не успяха да бъдат сплашени с нищо – дори когато Русия прибегна до най-крайни мерки и показа на венецуелците огромната муцуна на Сечин, това не произведе никакво впечатление. На Сечин не предложиха дори чашка нефт.

Сега във всички руски фирми трескаво събират и изгарят документи. На руснаците е наредено да си съберат багажа, да се махнат и да забравят завинаги Панама и танците на Каракас. Играта приключи.

Тоест, в плешивата глава на руския диктатор е забит още един пирон, а около врата му е затегнат още един обръч на примката. И виждаме, че това задушаване на Русия се извършва бавно. Бавно, но изключително грамотно.

Цялата тази венецуелска история в Русия се възприема като някакъв екшън за дързостта на американския специален отряд и съответно като нещо много далечно от мизерния бит на регионите и от лъскавата мазнина на столиците.

Връзката между всички тези ефектни събития в Каракас и собствения живот в Русия никой не разбира. Никой не чува трагичните хлипове на рублата, защото, както е ясно, ушите на страната все още са запушени с руска салата. Но венецуелското ехо ще стигне. Ще стигне и до бараките на Якутск, и до петербургско-московските декори на благоденствието.

Закачките на американския специален отряд „Делта“ сериозно ще свият остатъците от руския бюджет, от социалните разходи и, разбира се, ще вдигнат цените. Това няма да бъде класически глад и пълно обедняване на населението. Хората няма да се превърнат в просяци, но това ще бъде етап на приближаване към борбата за хранителни отпадъци.

Но никакви гладни бунтове няма да има, защото мизерията, скитничеството – както се оказва – са именно руският стил. Защото човека го гризе, разяжда носталгията по сивотата. И тази носталгия в голяма степен определя съзнанието на огромен процент от населението.

Съветският стил, „совковият“ стил, напълно освобождаваше от необходимостта да превъзхождаш съседите си по стълбището в каквото и да било, освен по количество водка и буркани със зимнина.

Но това е едната история. Втората история е, че междувременно информационното пространство на целия свят се разкъса на парчета заради инцидентите в Атлантическия океан, където американците така дръзко и уверено, както Франсоа Л’Олонé, както Едуард Тич, както самия Джак Ракхем, запечатаха огромен руски танкер.

Всичко това изглеждаше в духа на пиратите от Карибско море, сякаш от екраните са слезли Барбоса и Джак Спароу. Началото беше мрачно и романтично, защото към руския танкер „Маринера“, който беше преследван от американските сили, се насочиха кораби на руския военноморски флот, както и руски подводници. В този момент беше ясно, че всичко виси на косъм.

Разбира се, не е задължително именно така да започне краят на света, макар че историята – от Хирошима и Нагасаки – ни показва, че понякога всичко започва от нещо наглед дребно. Никога не може да се изключи разрастването дори на най-малкия инцидент в нещо много по-мащабно. Никому не е дадено да знае какво ще се окаже детонаторът, който ще взриви световното спокойствие и комфорт.

Това може да бъде и някаква дреболия. Достатъчни са само няколко искри, за да пламнат наведнъж всички залежи от световна човешка злоба. А те са огромни. И неслучайно Путин отвори тези врати на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и втора година. Оттам летят именно тези искри.

С „Маринера“ историята е проста и ясна. На руснаците беше наредено да си стоят по дупките и да не пречат на навеждането на ред с техните нелегални нефтени превози. Това беше казано директно. Но у руснаците отново се събуди сърбежът – „Атлантика за три дни“.

В крайна сметка стана ясно още през деня, че американският специален отряд, въпреки присъствието на кораби и подводници, спокойно е превзел танкера. Боцманът на „Маринера“, както повелява моряшката традиция, се е заключил в трюма, където е пиел и е пеел старите си песни. Останалите „красавци“ бяха положени с лица в нефта.

Около превзетия танкер известно време кръжеше руска подводница, на чийто нос беше нарисувана страховита акула. Но, разбира се, тя не предприе нищо. Както винаги виждаме, у Руската федерация има много място зад бузата – да преглътне още един срам.

Това беше още един Каракас, още една демонстрация на безсилие. Но, разбира се, най-гръмогласните военни коментатори и праведници веднага завиха, лакираха наново картонените си ракети върху старите коли и ги насочиха право към Вашингтон. Един депутат, прочул се с абсурдни скандали, поиска незабавни ракети и торпеда.

Всичко това беше в духа на „няма да забравим, няма да простим“. Но, както се оказа, юмруци размахваха само кресливите коментатори и психопатите в парламента. Всичко завърши напълно предсказуемо. Русия отново подви опашка.

Подводницата със страховитата акула изчезна, а на нейно място се появи друга – с набързо нарисувана приветлива усмивка. И сега тази подводница, като опитомен делфин, се върти около танкера, усмихва се и маха.

Министерството на външните работи също снижи тона и примолва за „хуманно отношение“ към пленените руски моряци. Американците пределно ясно обясниха защо ще щурмуват тези съдове и защо екипажите ще бъдат съдени.

И все пак Русия продължава да смята, че нито в Атлантика, нито в Каракас е събрала целия позор на света. Загадъчна страна. Би трябвало просто да замълчи за седмица, да се сниши и да направи вид, че изобщо не познава никакъв Мадуро. Че той отдавна е уволнен за танци на работното място. Че „Маринера“ никога не е съществувала.

Защото случилото се и в Атлантика, и в Каракас е най-жестокият позор именно за Русия. Венецуела тук е просто декор, а Мадуро – гумена кукла на Кремъл. Кървавите следи от американския камшик се подуха единствено върху руската задница и никъде другаде. Това е непровержим факт.

В тази ситуация руският свят би трябвало умно да се сниши и да не умножава позора, да не напомня излишно за плачевното състояние на своята противовъздушна отбрана и специални части, да не крещи, че Русия е лош покрив за своите съюзници и любимци. Защото от такива викове могат да се разбягат и последните диктатори-съюзници.

Но не – отново се тича към Организацията на обединените нации. Русия изпраща там своя анекдотичен представител, който с изразителни движения на лъскавия си череп ридае и демонстрира белезите по многострадалния заден край на Руската федерация. Това е чисто безумие, но не му е за пръв път.

Вероятно ще се наложи да повтори трагичната си песен и по повод превзетите танкери.

След това, разбира се, ще бъде загубен и Иран – точно както Сирия, Молдова, Венецуела, а между другото и Гренландия, която също е болезнена точка за Русия. Това е грозна история, свързана с Тръмп, но ние сме длъжни да я възприемаме преди всичко като заплаха за Русия.

Гренландската история за Русия е много съществена. Гренландия не е част от Европейския съюз – тя го напусна, за да си осигури липса на квоти за риболов, за което вероятно съжалява. А Иран вече се разгаря – проблемно, не триумфално, но все пак два града са превзети от бунтовници.

Защото истинският протест е протест срещу втвърдени, нагли диктатури. Това винаги означава барикади, огън, оръжие, бутилки със запалителна смес. Това винаги е площад. По друг начин протестът е безсмислен и служи единствено за неговото унищожаване.

Хората са изключително наблюдателни. Те позволиха революцията, защото видяха решителност, смелост и готовност за жертва. А когато виждат само бели кърпички и фенерчета, разбират, че сериозност няма.

И тук, между другото, изкуственият интелект се оказа абсолютно прав. Понякога студеният анализ е по-точен от човешките емоции.

Но Путин не се е успокоил. Той продължава да говори невероятни глупости, включително и по повод Рождество, което Русия празнува със закъснение. Вместо да донесе памперси и лъжичка на новороденото, той обяви, че престъпниците от войната са „спасители“ и едва ли не светци.

Всичко това се случва, защото Руската православна църква продължава да живее по остарял и астрономически неточен календар. А църковното ръководство, жадно за медийност, окончателно свали маската.

И това вече е краят на лицемерието.