Точно около годишнината от създаването на концлагера Белене Марин Бодаков ми изпрати пътеписа на своя студентка. Сетих се, че имам и други интересни работи на млади българи, някои, живеещи в чужбина. Все укоряваме младите хора, че не се интересували от страданията на българския народ по времето на комунизма, но това просто не е вярно. Наистина за един 18-20 годишен човек случилото се преди 30 години е горе-долу толкова отдавна, колкото и случилото се преди век. Спомням си, че на мен самата някога разказите за 50-те и 60-те години ми изглеждаха като истории от далечното минало - и никак не е чудно, когато е станало преди да се родиш или малко след това, а житейският ти опит тепърва започва. 
След време разбрах - и то с огромно смайване, че някои мои приятели имат спомени от Пражката пролет през 1968 година, а разликата във възрастта ни не е чак толкова голяма. С натрупването на годините човек променя отношението си към миналото и колко "отдавна" е било нещо. 
Но укорите към младите българи - че не се вълнуват от престъпленията по време на комунизма, са несправедливи, защото моят личен опит показва колко чувствителни са те към страданията на жертвите на един тираничен и терористичен режим като комунистическия. 
И затова, когато колегата Марин Бодаков ми изпрати пътеписа на Дина, който публикуваме, аз разпознах в него всичко, което бях срещала у други млади българи, докоснали се до историята на онова време - потрес от несправедливостта и от насилието, съчувствие и състрадание към клетниците, минали през терора и робския труд на концлагерна България. И си помислих, че е хубаво да има повече диалог между поколенията, за да не се упрекваме несправедливо едни други. 

Даниела Горчева

БЕЛЕНЕ: ЖИВАТА ИСТОРИЯ

Дина Лепоева

През зимата на изминалата година посетих най-големия символ на репресия в човешката история – лагера Аушвиц-Биркенау. Очаквах силно разтърсващ час и половина, не стана точно така. Всичко беше толкова подредено и чисто, сякаш уредниците са се опитали да стерилизират самите артефакти. Изпитах леко разочарование и вероятно заради това мисълта ми ме отнесе към спомен, от посещението ми в един друг лагер. 

***
Лятото на 2019 г. Жегата е нетърпима и сякаш причаква своите жертви в горещата си паст. Записала съм се на лятно училище на тема „Защо ни да е помним“. Аз и още около двадесетина души, предимно ученици и няколко студенти като мен, сме натоварени на автобусчета и пътуваме от Плевен за Белене, където ни очакваше посещение на бившия трудов концлагер на остров Персин и среща с двама бивши концлагеристи. До днес това си остава най-разтърсващото ми преживяване. Най-искреното ми съприкосновение с живата история.

Пътуваме по разнебитения път и се клатушкаме в автобусчето потни, изморени, гладни към нашата цел – малкия дунавски град Белене. Пристигаме и комарите - големи и настървени, веднага нападат свежата плът, въпреки препаратите, с които ни напръскват организаторите. Отчаяно се мъчим да прогоним рояците от гладни летящи „вампири“ и тичаме към хотела, който е на самия бряг на реката. Подкрепяме се с по един сандвич, предвидливо осигурен от лятното училище, и се захващаме за работа. Говорим за 

измеренията на паметта,

 за целите на такива лагери като този на острова, за хилядите погубени души. Настроението ни е тегаво. Такова трябва да бъде. Тази огромна рана от миналото ни не спира да кърви и до днес. На следващия ден, след няколко интересни лекции и дискусии, се озоваваме пред вратите на действащия затвор на остров Персин. Огромни, железни, плашещи. Те се отварят и аз умирам от нетърпение да зърна какво се крие зад тях. Пустош...Това се крие зад тях. Поляна, след нея един огромен подвижен железен мост и после още една поляна. Времето на този остров е спряло, комарите са жадни и агресивни, а жегата направо убива. Това безвремие обаче е измамно, защото именно на това място, сред тези китни поля и лъскава, спокойна река, са се извършвали неподозирани зверства срещу невинни хора. Натоварват ни на няколко маршрутки и влизаме дълбоко в сърцевината на острова, където се намира лагерът. 
Най-накрая стигаме до една къщичка. Тя е била на управата на лагера. Встрани от нея, на една обрасла и гола поляна гордо виси дървената арка, посрещала хилядите лагеристи през годините. Намираме се на т.н. Втори обект. Признавам си, побиха ме тръпки, когато на арката прочетох надписите „Да, човек звучи гордо“ и „Ако врагът не се предава, се унищожава“ (цитат на Максим Горки). Това успя да ми въздейства по необясним начин и си представих погубените човешки животи и ежедневните страдания на това забравено от Бога място. Една горчивина се появи в устата ми, буца засяда на гърлото ми. 
На няколко метра от тази арка, служила за портал, се извисяват лагерните здания. Те са късни, от 70-те години. Първите концлагеристи са били принудени сами да си строят бараките, спали са в ужасно примитивни и тежки условия, изложени на студа или жегата, на насекомите. Тези първи бараки са били плетени и са се разпадали, още докато лагеристите са живели в тях. Те не съществуват днес.  
Влизаме вътре в тези лагерни здания - пълна мизерия. Държавата сякаш е забравила за това място, не иска и да чуе за него. Мазилката отдавна е напукана и изпопадала на пода. Вътре е пусто, някак призрачно. Няма стъклени витрини с различни артефакти, няма дори прозорци. Само рояци комари, блуждаещи в някога претъпканите помещения. Разказват ни как на лагеристите им давали по един черпак супа, която буквално била чиста вода, как са работили до пълно изтощение, как са ходили пеша километри, за да видят близките си на свиждане, ако изобщо получат разрешение. Зиме и лете са държани в тези бараки, в които лятото умираш от жега, а през зимата измръзваш от студ. Условията на този остров са жестоки, сезоните безмилостни. Едно от най-жестоките наказания е било да те съблекат полугол и да те оставят половин час на комарите. Тези огромни, жадни кръвопийци, който се въдят с милиони в близките до лагера блата. Затворниците са следени, унижавани, убивани. 
Един паметник се извисява пред бараките, дело на доброволци. Само той подсказва, че тук, насред тучните поля и пеещите птички, е вилняла смъртта. 

***
На следващия ден имаме среща с двама оцелели от лагерите. В очите на тези хора 

нямаше гняв, а смирение и тъга

 Техните разкази бяха лаконични, спокойни и може би затова бяха толкова въздействащи. Казват, че ги е държала единствено вярата, че са невинни. Че са на правилната страна на историята. Ръцете им са сухи, жилести, с изпъкнали вени. Личи, че не са ги жалили през годините, нямали са и друг избор.  

Много истории ни разказаха, но в моята памет останаха няколко неща. 
Как веднъж на няколко дни са идвали камиони с труповете на убитите от Ловешкия лагер. Техните тела са били слагани в чували от други лагерници, разлагали са се с дни, преди да бъдат извозени. Единият от свидетелите ни разказа как клетниците са били пребивани с тояга, докато черепът не бъде разбит и мозъкът не започне да тече. Наредили му да сложи трупа на така пребит човек в чувала и той никога няма да забрави ужасната миризма на мозък и кръв. 
Запомних и завета на близо 90-годишния бивш лагерист, вторият гост в нашата дискусия онзи ден. Той ни каза да не пропиляваме младостта си, да я изпълним със смисъл, защото имаме този шанс. Шанс, който той е нямал. 

***
Пътувахме из град Белене, видяхме остров Персин, и всичко това ми навяваше безвремие и много тъга. Едно забравено място. Една рана от миналото ни, която не спира да кърви, една страница, която държавата и историята не искат да затворят. Това място плаче да бъде изчистено, да бъде превърнато в музей на едно от

 най-големите комунистически престъпления

 на миналия век. Но си мисля и друго, докато пътувам из тревясалите селски пътища. Аз съм една от малкото, които са успели да почувстват автентичната атмосфера на мястото. То завинаги ще си стои там, в ума ми, и ще ми припомня това пътуване, което ме остави будна много нощи след като се върнах. 

Огромни благодарности на фондация „Софийска платформа“, които ми предоставиха възможността да участвам в лятното училище. 
Искрени възхищения към членовете на фондация „Остров Белене“ за усърдната им работа и за това, че ни развеждаха и съдействаха да видим, да знаем, да помним.

Снимки: Даниела Горчева, картата на острова е от книгата на Борислав Скочев "Концлагерът Белене"