Д-р Георги Боздуганов

    На 30 януари се навършват 129 години от рождението на Н.В. Цар Борис III. Приеман или оспорван, неговите дела ясно показват, че никой друг не е направил повече за доброто на страната ни през миналия век. Особено през най-трудното време за съществуването на България - Втората световна война. След преживените ужаси в окопите през Първата световна война, младият монарх се заклева

 български войник да не воюва извън границите на държавата

 До края на краткия му живот клетвата остава ненакърнена. Неговите оръжия са — борба за мир, дипломация и непрестанна работа за национално благоденствие.

     През 1940 г., с умела политика и дувстранен договор с Румъния, Южна Добруджа е върната в пределите на царството. Въпреки че присъединяването става в разгара на войната, то е признато от всички Велики сили.
     Под заплаха от нахлуване на огромна германска армия, България е принудена да се включи в Тристранния пакт и :
—  е спасена от пълно опустошение и даване на стотици хиляди жертви. Царят добре знае публичната закана на Херман Гьоринг — “няма място за царе в новия европейски ред”, но не изоставя своя народ и не бяга във Великобритания или Съединените щати, както направиха повечето европейски монарси. В завладяните от Вермахта Югославия и Гърция  жертвите са над 1.5 милиона, а националната им собственост е тотално разграбена;
— предотвратява инсталирането на пронацистки политически режим и запазва относително самостоянна политика;
 — български войски не са изпратени да се сражават на нито един фронт; 
— без да се съобразява с многобройните германски протести,  Царят поддържа дипломатически отношения със Съветския съюз, за да предотврати окупация и опустошение на България;
— въпреки нацистката съпротива, той успява

 да запази всички евреи

 на територията на царството — към 55 000 български поданици и пришълци. В страната не е убит нито един евреин заради качеството му на евреин. Решително насърчава транзитно преминаване през страната на застрашени от нацистите чуждестранни евреи към Палестина и други страни — над 11 000 души с български транзитни визи, с български влакове и български кораби.
 
    Срещу Цар Борис са организирани редица заговори и атентати. През април 1925 г. в прохода Арабаконак анархо-комунистическа банда обстрелва автомобила му и неговият спътник е убит. След 2 дни друга комунистическа банда взривява купола на столичната катедрала Света Неделя. Загиват над 200 души. Царят, който е основната цел на атентата, оцелява, тъй като закъснява за църковната служба. На 19 май 1934 г. група офицери извършват държавен преврат и дълго се колебаят дали да разстрелят монарха. През 1936 г. водачът на Деветнадестомайската група Д. Велчев подготвя следващия преврат, но е разкрит и арестуван. През април 1941 г. земеделският лидер Г.М. Димитров, снабден с оръжие и експлозиви, се опитва да организира нов пуч срещу Цар Борис. През пролетта на 1943 г. царят започва контакти с американските власти за

 цялостно излизане на България от войната,

 за което е разработен план, но в края на август е отровен и умира. Той е единствената съществена пречка срещу сталиновите мераци за завладяване на Балканите и Босфора, и най-вероятно е убит от съветските специални служби, за които отровителството е традиционна практика. Ден и нощ стотици хиляди хора от цялата страна се стичат за последно сбоогом с любимия цар, а гробът му в Рилски манастир става постоянно място за поклонение.

      Покушенията не спират и след неговата смърт. На Великден 1946 г., по нареждане на сталиновата марионетка Георги Димитров, тленните останки на монарха са извадени и закопани в парка на двореца Врана. И това кощунство обаче се оказва недостатъчно за комунистическите управници. През 1954 г. скромният гроб е взривен, костите на Цар Борис изчезват безследно и политисториците на режима се заемат с

 оскверняване на неговата памет

  С дълъг низ от клевети те сътвориха безумния оксиморон “монархо-фашизъм”, а днес малка, но особено креслива група от техни отроци, продължава да бълва откровени лъжи за приятелство с Хитлер, преследване на евреи, национална катастрофа, кървави ръце и др., но историческата истина е по-силна от комунистическата пропаганда.
      Затова провидението запази царското сърце. След откриването му през 1991 г., то бе положено в Рилски манастир и не престава да тупти за България.

       Ние помним — Цар Борис III обичаше Отечеството повече от себе си и умря за него!