Александър Йорданов

Никога няма да забравя този ден – 11 юни 1990 година. Това бе ден на огромно морално изпитание за цялата нация, ден – символ на свободолюбието и непреклонността на млада България. Но днес, 28 години по-късно, все още нямаме отговор на въпроса какво точно се случи в нощта на 10 срещу 11 юни 1990 г. Моята позиция и тогава, и днес е непроменена: 
ИЗБОРИТЕ ЗА ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ ПРЕЗ 1990 Г. НЕ БЯХА

 НИТО ЧЕСТНИ, НИТО СВОБОДНИ

Оказахме се впримчени в примката на умели комбинатори и фалшификатори, “колелце и винтче” в отвратителния Сценарий за запазване на системата, в невероятния план за "перестройка" по съветски образец, в опита да бъде спряно демократичното време на България. 
В нощта на 10 срещу 11 юни пътувах с кола от Варна за София. Във Варна изборният ден бе приключил, чувствахме се победители. Всички мажоритарни мандати бяха спечелени от кандидатите на СДС. Но Националната телевизия и Радио позорно мълчаха за истината. Комунистите по сталински брояха гласовете. 
Пристигнах в София призори. Пред парламента имаше много граждани. Не мигнали цяла нощ те сякаш очакваха спасителна дума. Някой ми подаде високоговорител. И започнах да говоря с разтреперан от гняв глас. Исках да вдъхна кураж на хората, че комунизмът няма да мине, че лидерите на СДС няма да се примирят с лъжата и фалша. За съжаление грешах – мнозина от тях бяха фалшиви, разбрахме го по-късно, трагично по-късно.
Болката стана още по-силна, когато видях сълзите в очите на гражданите блокирали улица “Раковски”. От страната продължаваха да пристигат информации за поредните 

манипулации, фалшификации и скандали

 в изборния ден. В централата на СДС течеше безкрайно заседание. Отвън хората очакваха спасително действие. Тогава, в редакцията на “Век 21”, написах един текст, който разпространих сред студентите в Софийския университет: “ИЗБОРИТЕ: НИТО ЧЕСТНИ, НИТО СВОБОДНИ!” Сега, от дистанцията на времето, казаното в него може да ви се стори плакатно, но то бе искрено. Бях на 38 години. Ето какво съм написал на 11 юни 1990 г.: „В България победата на демокрацията бе отложена за неопределено бъдеще. Милиони умни и честни хора се чувстват излъгани, разочаровани. Тяхната болка, техните сълзи са наша болка, наша тегоба. Към тези хора, към младостта и бъдещето на България ние се обръщаме днес:
-горе главите, приятели!
-ние вече сме граждани и гражданското ни чувство подсказва истината, че изборите не бяха честни, не бяха свободни!
-ние не можем да се примирим с изборните резултати!
-за нас демокрацията и човешкото достойнство нямат алтернатива!
-времето е наше и гражданското неподчинение е пътят към свободата!”
Това написах около 11.00 ч. на 11 юни 1990 г. Късно следобед се проведе митинг пред НДК. В морето от развети сини знамена се четеше големия въпрос – накъде? Изсипваха се слова, във въздуха витаеше нашата “нежна революция”. Но 

нямаше кой да каже „баста” на гаврата

 с гласа на хората. Лидерите успокояваха и обещаваха. И вече виждаха своите депутатски кресла. И в този труден, объркан час, когато примирението и възмущението вървяха ръка за ръка, българските студенти се явиха на своя исторически изпит – изпит по демокрация. 
На 11 юни, привечер, след безплодните слова, започна студентската стачка. Започна някак неочаквано, но твърдо и решително. Спомням си и до днес уплахата и колебанието на някои “лидери” на СДС. Особено на посветените в Сценария. Спомням си и горещия дебат в ръководството на СДС – да се подкрепи или не, студентският протест. Някои от лидерите на СДС имаха не лица, а маски. По-късно маските започнаха да падат. И докато мъдрите “умуваха”, талантливите деца на България с непозната нам решителност, с воля и себеотрицание, се изправиха срещу фалша и лицемерието на компартията, срещу лъжата и бездарието на системата. Вестник “Век 21” стана трибуна на студентския протест. Това бяха безсънни нощи и горещи дни. Студентите бяха подкрепени от своите преподаватели, от български писатели и поети, от интелектуална и демократична България. Лидерът на полската “Солидарност” Лех Валенса чрез “Век 21” изпрати телеграма: “…отказът ви за влизане в коалиция с комунистите и активността на вашите избиратели и младежта ще доведат до това, че успехът на БСП ще се окаже пирова победа. Ние сме с Вас и в добри, и в лоши дни.”
Студентската стачка сложи началото на най-прекрасното българско лято – лятото на нашето недоволство. Тя стана символ на непримирението с фалша, с манипулацията и лъжата. Тя носи своето послание и днес. 
На 4 юли Председателят на Комитета за телевизия Павел Писарев подаде оставка. Два дни по-късно протестът принуди и президента Петър Младенов да подаде оставка. Двигател на тази революция бе 

истината

 Така се нарече и нейната първа крепост – “Градът на истината”. Днес малцина са тези, които все още вярват, че с истината може да се участвува в политиката. Но и днес, както някога, пътят към промяната преминава през гражданското неподчинение! И е в ръцете на младите хора. Което не означава, че ние,нашето поколение, ще гледаме безучастно!