Владимир Перев, Скопие

Когато чете книгата на Стоян Андов за "неуспешния" атентат срещу македонския президент Киро Глигоров, човек остава с усещането за празнота и недомислици за какво всъщност става дума, за какъв атентат се говори, кой го е организирал и как го е направил, кой е виновен за (не)извършеното. 

Заглавието на книгата неизбежно ме подсети за капиталния труд на Стоян Христов "Герои и убийци", но написаната там дума "assassin" може да бъде преведена и като атентатор, доколкото "убиец от засада" е нещо различно от обичайния killer-убиец. Приликата между Андов и Христов свършва до тук. 

Стоян Андов сигурно не е чел книгата на Стоян Христов, иначе задължително щеше за забележи силните страсти показани на всяка страница, динамиката на събитията, откритостта в позицията на всеки от актьорите, но и тяхната етническа принадлежност, която ги подтиква към самоубийствени действия заради нейната защита. Всичко това може да се усети и в брилянтната критика на Уолтър Литлфийлд в "Ню Йорк Таймс" от 5 май 1935 година, в която авторът посочва генезиса на цялото зло в най-силната организация в Европа между двете световни войни. 

Последното изречение в рецензията е сублимат на цялата борба на ВМРО за своя, свободна Македония: 

"Макар че етническото мнозинство тогава бяха българи и нямаше сърби в Македония, България получи минимума заради това, че през Първата световна война застраши Константинопол против волята на Великите сили и защото в края на Втората световна война Сърбия и Гърция успяха да убедят силите, че България е отговорна за това".
Да, проблемът беше в българите, по-точно в македонските българи, а Стоян Андов и болшевишката-квазиреформистка върхушка на властта го знаеха добре. Затова излезе и тази книга, пълна с лични хвалебствия и мълчание за същината на проблема. Затова и книгата е така бледа, изплакната от чувства и страсти, написана чиновнически, с бюрократичен речник и без езиков и същински талант. 

Атентатът срещу Киро Глигоров отдавна е обявен за политически и административен акт, но опиянената от 50- годишната власт македонска комунистическа върхушка не искаше да види сигналите. 
На македонското общество личността на Киро Глигоров се сервираше с един сладникав привкус като "спасител" на нацията заради избегнатите военни действия в Македония (при разпада на Югославия - бел. пр.). Това беше създаването на един своеобразен култ към личността, замяна на Тито, но приликите бяха смешни, нещо като сравнението между книгите на Андов и Стоян Христов. 

Кой беше истинският Киро Глигоров? 

На младини той е солидно образован млад човек от средно имотно семейство. По време на войната застава на страната на левите течения в политиката, антифашист и главен вдъхновител и творец на Манифеста на АНОК, като опозиция на вече формираните партизански отряди, нещо като текст за подобряване на политическото състояние в Македония. Малцина знаят, че всички членове на АСНОМ - подписали Манифеста на АНОК, са изолирани от политиката, а някои свършват в затворите на обичаната (от тях) титова Югославия, или на Голи Оток. 

Самия Глигоров остава недокоснат от никого и прави кариера в Белград. Хладнокръвен, студен и пресметлив той плува като риба във вода в белградската политическа клоака, подмазвайки се на всички и всекиго, и същевременно интригантствайки срещу всички и всекиго. Успява във всичките си замисли, и когато в "историческата" 1964 година СФРЮ за пръв и единствен път в своята история има дефицит от около 84 милиона долара, Тито назначава точно него за лидер-ръководител на стопанската реформа, чиято цел е да бъде създаден конвертируем динар. Глигоров с голям апломб се заема, но реформата пропада само в рамките на една година…тя е мъртвородена от самоуправляващия се социализъм, чиято смърт предвеща и кървавия край на Югославия. Глигоров показа не само неспособност, която в онези условия не е толкова съществен елемент, но и политическата си зависимост от югославската бюрокрация, която го издигна на това място само и единствено с цел реформата да не успее!

Е, добре де, има ли изобщо някакви успехи този човек, ще попита някой.  Да, има. Единственият му успех е женитбата с Нада Мишева, дъщеря на ренегата от ВМРО Стоян Мишев, който след напускането на организацията се присъединява към сръбските паравоенни части и в периода от 1918 година та чак до смъртта си през 1923 година, в качеството на горски разбойник и платен убиец, сее ужас, страх и смърт из Източна Македония. Заедно с Михаило Каламатиев(ич) те са начело на сръбската паравойска в Македония, наречена "Обединение за борба срещу българските бандити", т.е против ВМРО.

Стоян Мишев е убит по решение на ЦК на ВМРО и със заповед на Тодор Александров, а убиецът, по ирония на съдбата, носи името Кирил Григоров, младо момче, осъдено на смърт и обесено в Щипско. 

Всички си спомняме как Глигоров говореше от парламентарната трибуна, че е "виждал как ВМРО убива хора", искайки да обезвреди организацията и да прикачи терористични характеристики на новосформираната ВМРО-ДПМНЕ. Всъщност, той е "видял" убийството на своя бъдещ тъст. След убийството на Стоян Мишев, Нада Глигорова е изпратена от сръбските власти в Белград, в националистическата шовинистична организация "Коло српских сестара”, където се образова. Там се създават и формират нейните контакти със сръбското националистическо общество, там, на тази плодородна почва Глигоров със своята женитба влиза в кръга на "избраните", на югославяните и на привилегированите…и така стига до ръководител на пропадналата стопанска реформа, за да бъде награден по-късно с позицията на председател на югославската Скупщина (парламент), така се обвързва с мрачните югославски сили, с политическото подземие, което владее СФРЮ, така стига и до Милошевич, така се стига и всички договори.  

Ето, само една успешна стъпка в живота, един брак и човек може спокойно да прекара остатъка на живота си. Все пак, видя се, поне при него, че "югославската връзка" може да бъде и проклятие.

Първите парламентарни избори през 1990 година се проведоха в период на силен натиск, врящи страсти и без визия за бъдещето. Единствено ВМРО-ДПМНЕ, тогава ръководена от Любчо Георгиевски, говореше за самостоятелна държава, армия и валута. Веднага бяха обвинени в "бугаращво", чумосани от политиците и стигматизирани от медиите, особено от "Нова Македония" и "Вечер", както и от Македонските радио и телевизия. Стоян Андов с тогавашните Реформаторски сили, Петар Гошев със СКМ, някаква партия на югославяните и цяла тълпа от маргинални типове, ежедневно говореха против "българското" ВМРО, а Глигоров одобряваше тихо, с "императорски маниер". Той искаше да бъде "баща на нацията", но не на македонската, а на онази от "Платформата  Глигоров- Изетбегович", сънувайки, че ще стане следващият президент или премиер на Югославия, макар и малко "смалена". 

Увертюрата в беззаконието, което ни преследва и до ден днешен, започна няколко дни преди изборите 1990 г. Всички знаем

за ситуацията с "българските позиви"

и подлата игра на Съюза на комунистите на Македония (СКМ) в тази нечестна игра, но няма да е излишно да посочим някои детайли. Неизвестен мъж, няколко дни преди изборите през 1990 година беше разхвърлял из квартала "Чаир" в Скопие позиви на лош български език с призиви за единство с България. Целта беше да бъде дискредитирана ВМРО-ДПМНЕ като нарочена за пробългарска партия. Някой съобщил в полицията, полицията алармирала службите и настъпил пълен хаос в тогавашната Държавна сигурност. Начело на Първо управление - разузнаването тогава е известният Ацо Галичка, професионалист, образован човек, бивш консул в Чикаго и полицай от кариерата. Той събира своите от Първо управление рано сутринта и ги изпраща в полицейския участък в Бит Пазар, а оттам веднага му се обаждат и му казват, че няма за какво да се тревожи: "Шефе, няма проблем, наши са, това се прави от нас заради успеха на изборите". 

Галичка е ужасен: "Какви наши, бе, мамка ви, веднага идвайте, за да видим какво да правим". Естествено, нищо не е направено, партията винаги е над наблюдение на полицията и устата на Галичка е затворена. След това стана известно, че човекът, който хвърлял "позивите" бил вторят човек в СКМ, всесилният Тито Петковски. След изборите той стана заместник-председател на македонския парламент и срещу него не беше предприето нищо. И Стоян Андов, по-късно и Любомир Данаилов Фръчковски знаят за това по-добре от нас, но историята се покри, а Тито Петковски и до днес си живее със славата на безнаказаността. 

Ето това беше атентатът, така започна приказката за пропадналата държава, за заробената и немощна, дълбоко политизирана полиция и на самозаборавилата се политическа върхушка…така започва всичко, атентатите идват накрая, като черешката на тортата. 
Нека Андов не се прави на ударен, той знаеше за всичко, но заедно с неговите квазиреформисти искаше да живее в държава под негово управление и управление по подобие на онези в Белград - на "избраните". Това беше увертюрата към откритата омраза към българските съседи, всекидневието, в което се повтаря по хиляда пъти на ден "бугари-татари", омразата към онези в Македония, които се чувстват българи, ненаказаните шовинизъм и расизъм.

Изтеглянето на ЮНА (Югославската народна армия) беше договорено между Киро Глигоров и Слободан Милошевич. Злите езици твърдят, че целта е била югоармията да се изтегли мирно от Македония, за да може с всички сили да се хвърли в боевете в Хърватия, Босна и Херцеговина, а Глигоров обещал, че няма да се отделя от Югославия на Милошевич и че ще позволи връщането на армията обратно в Македония. Глигоров беше "стара лисица" и вярвам, че е постигнал някакъв подобен договор, но вярвам и че не е смятал да изпълни обещанието си …той знаеше, че вече не е обичан в Белград и ни омайваше с думи като "демокрация, напредък, равноправие" и други подобни, хвърлени към нас, полуобразовани и политически неграмотни хора. 

Лично на мен, висш офицер от югославската служба за сигурност, който се изтегли последен към края на април, ми остави за "пазене" жена си и двете си деца, болнави и изплашени. Преди да си замине, в ранните утринни часове се сбогува с думите: "Владо, пази ги и внимавай какво говориш. Ние ще се върнем най-късно през октомври тази година". Към края на годината прибра семейството си и повече никога не се върна...

Ако "българските позиви" бяха увертюрата, първото действие стана известно

като "велешкият случай"

една група активисти от няколко партии, но в голямата си част активисти на ВМРО-ДПМНЕ влизат в сградата на социалистическите институции на бившата, вече пропаднала Югослания и искат да получат помещения за своята дейност. Тогава началник на полицията във Велес е някой си Голубович, сърбин, заселник, колонизатор в Росоман в рамките на програмата за заселване от времето на кралска Югославия. Той нарежда на полицията всички от ВМРО да бъдат изхвърлени през прозорците на горните етажи. Тук се намесил съдия Чадлов, който забранил да се изпълнява тази заповед, а всичко това се случва пред очите на половината население на Велес, ужасени от сцената на разправата. Кръвопролитието било спряно в последния момент. Не е излишно да се спомене, че братът на Голубович е бил военен разузнавач в югоармията, член на КОС, който заминава от Мокедония заедно с ЮНА. По-късно става комендант на погранична част на армията на СРЮ в Буяновац. До края на живота си остава в Сърбия. Разбира се, трябва да се каже, че главен организатор и подстрекател на омразата и антибългаризма е всесилният Светле, шеф на УДБ-а във Велес, роден в с. Бистрица, велешко, известно като "Малката София". И той остава ненаказан. 

Глигоров, като първият човек в държавата и Андов, като първият човек в парламента са знаели за тези неща, били са информирани за всичко, но и двамата не предприемат нищо. Били са съгласни, а вероятно и са дирижирали ситуацията. А Фръчко, къде е Фръчко…е, него го няма никъде, той все още е в пелените на творец на Конституцията и на неин бранител.

Атентатът не е само действие, той е и процес, действие което се подготвя и узрява, за да бъде извършено накрая. Онези, които знаят, предсказват събитията не заради някакво "шесто чувство" (и това е важно), а заради внимателното следене на събитията и правилен анализ. 

Назначаването на Любомир Фръчковски за министър на вътрешните работи е логична последица от проваленото управление на върхушката Цървенковски-Глигоров-Андов. 
Аферата "Синя птица" изобщо няма такава наивна конотация, както иска да ни я представи авторът. Не става дума за никаква Македонска национална гвардия, която трябвало да бъде формирана, за да "спаси" Македония от "някакви си ванчомихайловисти" и десетки хиляди български войници, както твъри авторът. Това беше подла игра, за да бъдат събрани на едно място всички патриотични елементи от страната, за да може по-късно да бъдат неутрализирани.  В играта бяха включени и елементи от македонската емиграция, стари, проверени доносници на УДБ-а. Всички знаеха, че никой в България не се кани да нападне Македония. Българите бяха заети със своя преход, уличните убийства и кражбата на пари от държавните ресурси, всичко това под ръководството на БКП, която се "превърна" в БСП. "Синя птица" беше материализиран антибългаризъм, подгряване на негативните отношения с България, за да се върне по-лесно югоармията в Македония.

Така, "Синя птица" стана още един елемент, още един залог в прелюдията към атентата, който още тогава изглеждаше неизбежен.

Стоян Андов и министърът Стево Цървенковски с недоверие прочели донесението от службите на УДБ-а, че "извършителят на атентата се свързва с една мултинационална компания със седалище в София, че става дума за "Мултигруп", и, естествено, били развълнувани от съдържанието. 

Те, естествено, знаели, че става дума за "манипулация на УДБ-а". Кого трябваше да манипулира Стоян Андов? Ами цяла Македония, всички видяха как по телевизията Стево Цървенковски, целият запенен, храбро заявява, че атентатът е "дело на внуците на Ванче Михайлов", ясно посочувайки българският елемент в Македония като извършител. Вероятно е мислел, че онези в "Мултигруп" не са внуци на Михайлов?! Тука е прав. 

"Мултигруп" са "внуците на Сталин и Коминтерна", октопод с пипала в Белград и Москва. София като седалище на "Мултигруп" де факто беше източноевропейския .......Белизе. Това го знаеха и двамата, но страхът, пустият страх от командирите им в Белград и Москва ги парализираше…а Бога ми, внимаваха и за печалбите от нарушаването на ембаргото срещу Сърбия. 

Да, Сърбия, да, Милошевич, стояха зад атентата. Само те имаха полза от забавянето на Македония по пътя и към приобщаване към Европа. Те, и техните московски ментори.

Глигоров се върна от Белград в деня преди атентата и никой не разбра какво се е случило там, само някакви неясни предположения. Той почина и никога не проговори искрено за срещата си с "фюрера" в Белград.

Почина и Снежана Османли, негов верен съратник и съветник, и не остави след себе си нито ред, нито дума за събитията в Белград. Преди смъртта си тя изгорила всичките си записки и документи от срещата Милошевич-Глигоров, в която е била активен участник.

Цели три дни след атентата македонските политици и службите за сигурност бяха стъписани от страх пред неизвестното. Добре знаеха кой е организаторът, на четвъртия ден службата се съвзе и реши да постъпи така, както винаги - да използва антибългарската тема. Започнаха вакханалиите на УДБ-а, методи проверени през последните 80 години. Започнаха нощните арести...

В Струмица бяха задържани Ристо Пецев, Тихо Яайналиев, Гиго Цурев, Мария Стоименова и още няколко чиито имена са ми неизвестни. Стоименова е роднина на Борис Стоименов, но и роднина на Алекса Стоименов, политемигрант от Брюксел. Всичките са разпитани в полицията в Струмица. Ристо Пецев, като особено "тежък случай" е закаран на разпит в полицията в Щип. Той е внук на брата на един от убитите петима струмишки студенти през 1952 година. В къщата му е направен обиск, иззети са изборни материали на ВМРО-ДПМНЕ, снимки от престоя му в САЩ на конвенции на МПО и 2000 долара с обяснението, че "пари не се държат в къщи". В Щип е държан едно денонощие. От Скопие пристига да го разпитва Зоран/Гале Митевски. Той се стреснал от начина по който бил извършен обиска и конфискуваните пари и нарежда да бъде освободен, а парите му да бъдат върнати. Снимките и до ден днешен остават в някой архив - частен или на служите.

Във Велес са арестувани Драги Каров, Звонко Ников и Бено Кюркчиев. Драги Каров е държан цели дванадесет часа, без никакво обвинение, нито дори косвени свидетелства, че е участвал в атентата. Началникът на велешката полиция Коле Черния, от село Оморани, Велешко, го заплашвал, че ако не признае "ще направи така, че Драги да бъде освободен, а след това ще насъска народа да го ликвидира на улицата".

Черния казал, че по този начин веднъж завинаги ще реши проблема с българите.

Не всичко било толкова трагично, имало и комични моменти. В моя Прилеп полицията задържала трима съмнителни. Двамата били задържани защото имали бради и приличали на някакъв фоторобот, а третият имал лош късмет. Нещастният имал любовница и десетина дни бил при нея, варили айвар. Вероятно нещо се скарали, тя го ударила с лъжицата и трябвало да носи превръзка на главата. Когато се върнал у дома, жена му го съобщила в полицията като подозрителен атентатор. И до ден днешен не е известно дали жена му наистина е мислела, че е атентатор или е разбрала за любовницата и поискала да му отмъсти. 

А фамозният фоторобот се оказа снимка на полицай, но това стана ясно по-късно. Ако действията във Велес и Струмица бяха драматични, в Прилеп комични, действията в Охрид бяха пълна трагедия за задържаните.

Полицията тръгнала да задържа Кръсте от Завой, известен вемереовец. Първо отишли в Завой, но не го намерили. След това отишли при неговия баджанак, търсили го, разтревожили цялата рода, изплашили малките деца, разплакали жените, а потерята тръгнала из охридските кафенета. Някакъв умен човек им казал да не се морят, Кръсте е общински съветник, заседанието се провеждало в момента и там могат да го намерят. Намерили Кръсте на заседанието на общината, задържали го и го разпитвали 4 часа. Разпитът водели трима удбаши, Траян Ангелевски, Трайче Йолевски и Абдула Жута. Грубо и безобразно, крайно просташки се държал Траяан Ангелевски, и когато видял, че Кръсте е човек на години, сериозен и добър стопанин, като нямал какво повече да му направи му казал: 

“Вие бугарите курот ќе ни го јадете”. След това извадил половия си орган и го сложил на масата пред него. 

С Кръсте от Завой били задържани: Влатко Георгиевски, който бил държан в полицията 10 часа, Ацо Марков - 4 часа и Никола Бикчето - 7 часа. Задържан е и Ристо Манев, вемереовец и интелектуалец, държан е цели 37 часа без никакво съдебно решение.

Особено трагичен е случаят с Владимир Паунковски (Панков), който по-късно става лидер на организацията "Радко". По време на атентата той е на гости в Тирана, на връщае е свален от автобуса и държан в полицията в Струга цели 12 часа. Разпитът бил воден от инспекторът от Първо управление на Държавна сигурност Чанчаревич. Върху Паунковски е използвано насилие, физическа сила.

Чанчаревич преценил, че очилата на Владо са скъпи, "Картие", струващи над 1300 марки. Затова му казал да ги свали и с бокс го бил по лицето и цялото тяло. Паунковски се връща в Охрид, а белезите личат цял месец. За белезите по душата не искам да говоря, това Андов няма да може да го разбере.

Впрочем, за всички тези неща Кръсте от Завой информира Ламбе Арнаудов, но ВМРО-ДПМНЕ не реагира. 

В Скопие покрай няколкото задържани "бугараши", полицията отново се нахвърли на семейството на Алекса Стоименов от Брюксел. Арестувани са неговия внук Георги Стоименов и съпругата му Мария. При ареста, полицейската кола, която арестувала Мария използвала физическа сила и не позволила да се преоблече в тоалетната, ами пред всички присъстващи полицаи.

В скопските вемереовски кръгове се говореше за спекулативния арест на македонско-българската граница, на Деве Баир, на някой си Йосиф, собственик на фирмата "Партнер инвест". В Скопие живеел някъде около градския парк, близо до шадравана, но до ден днешен никой от старите вемереовци не знае за него, не се знае фамилията му и никой не е чувал за фирмата му. Предполага се, че той е бил съпътвстваща жертва на борбата между бизнесите в Македония и България. Бил арестуван и задържан по срамен, насилствен начин, без никаква необходимост. 

Щетите от атентата срещу Глигоров са видими. Временно беше спрян пътя на държавата към ЕС и НАТО, бяха предизвикани "албанските събития" от 2001 година, за да се стигне накрая до десетгодишното антибългарско и антиевропейско управление на Никола Груевски. В периода от 1998-2002 година на власт беше ВМРО-ДПМНЕ, водена от Любчо Георгиевски, който не направи нищо не само, за да компенсира последствията от гоненията срещу вемереовците от българско потекло, но и някои шефове на полицията бяха наградени и повишени.

Самият Глигоров не даде никакво изявление, написа книга пълна с измислици и фантасмагории за заблуда на македонското общество. Накрая, под натиск от Москва беше принуден да се срещне с Илия Павлов, за да потвърди по този начин, че "българите" не стоят зад покушението. 

Така, един примитивен и неуспешен атентат, организиран по линията Белград-Москва, стана химн на антибългаризмът и ентиевропейщината на македонските политици в този момент. Едно абсолютно ненужно дело, насочено към един абсолютно незначителен политик и човек. 
Но това е друга история и остава за друг разказ.

Превод: Faktor.bg