Д-р Любомир Канов

Градът, където е роден емигранта, кънти завинаги в душата му с онзи непредаваем звук на строшеност. На строшена камбана от черквата на Семинарията. Това е тоналността, диезът, скриптенето на поезията, затисната от невъзвратимост. В Жабешката река на детството, където всички жаби са отдавна мъртви и в улиците, където се разхождат призраци на юноши; край Водната Кула и край Къщичката на Баба Яга от гората със секвоите, от Лозенец и при странните хора насядали около Учителя Дънов с цигулки в ръка. 

     Там е резиденцията на паметта и обиталището на поета, който пише разкази. Превежда душа. Възможно ли е? 

     Васил Славов е поет, който трябваше, беше длъжен да каже за своя град, а и за всички нас, безвестните обитатели на онова, отминалото време. За Софийските хора от някогашния Лозенец. 

     След нас няма да остане много, но важното той го съхранява с тези свои разкази. Това е поезия в проза за читателите, които искат да узнаят за онези, които са живяли тогавашното време, да чуят онзи звук на строшеност, но и на сърдечна болка и любов към света, в които бяхме захвърлени по Божия милост – за оставането и напускането. Прочетете тази книга, тя е важна.

 Авторът за „Софийски разкази“

     Никои разкази не могат да бъдат единствено „софийски“. И не трябва. Но от три хиляди мили „софийски разкази“ ми звучи – гальовно някак, далечно някак... Притулно, тихо някак. Както и да е. Тези разкази са „софийски“, дори да са хвърлени по всички репери на земята, пребродени по всички краища на Ню Йорк и на Питсбърг, на „Лозенец“ и „Изгрев“, из спирки и пристaнища, по просеки и преминавания... 

     Връщат тези думи спомен, поемане на въздух, което ще остане прекъснато по средата, отговарят на въпроса как така всички тези звезди са закрепени на небето още – кабърчета ли са всички тези звезди – припомнят за молитвата, която едно дете е измислило само защото не е знаело какво точно е молитва, защото не е знаело какво точно е радост и докато майка му и баба му са говорили в кухнята за връщането на надежда, то е казвало така: „Благодаря ти, Боже, за добре преминалия ден. Нека и утрешният ден бъде добър.“ И това е била молитвата му. И това е била крехкостта му, която постепенно е добивала ярост... 

     Днес отказвам да култивирам яростта. Прокрадва се и дъжд.   

     Понякога.                                               

     В онази гора между „Изгрева“ и „Лозенец“... 

     Това са софийските ми разкази.

     Сега си мисля, че всички градове са едни и същи. С улица, която почва винаги някъде напролет, с улица, която свършва винаги някъде наесен. И помежду – хвърлено детство, захарен памук от „Луна парк“, срещу ледната площадка на хокеистите – с Топора от „7-ма“ (никога не се разбра дали по-хубави са момичетата от „7-ма“ или от „8-ма“; „21-ва“ и „22-ра“ абсолютно не влизат в класациите), Сашо Паскалев, дето живееше срещу „Гъза на слона“, русият Венци от колелото на дванайстката... (дядо ми му казваше колелото на „Йорданка Чанкова“); после, после – счупен нос, кръв, бръсненето, когато няма нужда да се бръснеш още, залата на Сашо Брекфорда на стадион „Левски“, Гуфи – най-елегантният мъж в София, който идваше там, мокреше някакво билетче за трамвай от четири стотинки, слагаше го на радиатора и казваше: „Перфорираш леко, изсъхва билета на радиатора и като си тръгнеш – го използваш пак.“, списанията с голи момичета, които бате Любче носеше от Скопие (а бате Любче бе пръв приятел или роднина с Владко Стефановски, а майката на Владко бе леля Нада Глумицата, дето пиеше кафето си със сол, пък батко му Горан преподаваше английска литература в Лондон – шекспировед; та с бате Любче и Владко седяхме пред будката до мътния Вардар и ми купуваха те „гума за джвакане“ и ми показаха за пръв път списание с голи бамбини...). 

     Преминаване е по тази улица – никога непроменена, където само родителите ни губеха сили, където красивите ни майки запазваха съвършенството на глезените си, но идваха болести и инжекции, идваха разводи и изоставяния... идваше... тишина. Страшна тишина.  

     Мисля си днес, че пренасянето на тази улица намери отражението си във всички късове земя, земи, до които стигнахме и се докоснахме, във всички ъгли и сенки, които се опитахме да назовем. Без да можем да назовем. Защото... нищо никога не се променя. И ние ще запазим (може би) глезените на майките си, ако не са разбити вече от умори и тромбофлебити, от тази чудовищна работа, от това чудовищно лутане и ще запазим спомен за тихост, очакване и тъга... А сетне сами ще разбием градените от нас въздушни кули. 

Захвърлям всички тези слабички истории, които чета, които прочетох за София, за града си, промърморени истории на пришълци в скоростното им усилие да бъдат харесани. Плахи, плахи писания, лишени от силата на зимите ни, от обещанията на планината ни, от онзи дъх на горски ягоди и мъх, дето докосваше усмивка, горе – на бай Кръстьо, и още, още по-горе, където се раждаха клековете... От тези наши пропуснатости и детски клетви. Но как тези хора, тези мили и плахи хора можеха да знаят това? 

Същите улици – винаги една вечна кръчма – на Митко Дебелия, там, срещу „Кръста“ – в края или началото на всеки път, под топлите кестени, по улицата с кестените ни – проклетата, нежна улица и последното дърво – точно пред къщата на Гошо Шубето. И секвоите в двора на Мартина и Хела, и онези пресечки с най-цветните и нежни имена, и дома на „Милин камък“, където е дошла на бял свят майка ми... 

     Всички улици са едни и същи... И всички улици са в „Лозенец“. И приятелите са едни и същи – полузабравени днес си мисля, скъпите ми, отишли си вече, повечето от тях. Защо ли героите от детството ни си тръгнаха първи? Винаги ли става така? Запазихме ли лоялността си към онези, които ни дадоха лоялност. Като че ли останали в сянка са – никога ненатрапили се, деликатни и високомерни, готови на секундата да махнат с ръка, да теглят една майна, да защитят, да се изправят до рамото ти. И ти да пораснеш. И да станеш като тях. За идващите след теб. Да бъдеш за идващте след теб. 

     Колко прост е този живот, колко истинен. Колко непроменим! 

     Не посягайте към историите на града ми, ако сърцето ви не ги носи. Няма смисъл!

     И виждам днес, че е останала онази забравена молитва от детството. И високите клекове на планината ни.       И мъглите – ей там. Но да не започвам за тях... 

     И това е то. Всичкото.

     А бръщолевенията – не са те за момчетата от Лозенец. За Лозенските пичове – както казваше Златето. 

Васил Славов – Питсбърг