Капитан I ранг о. з. Васил Данов

Преди да спечели личната си битка срещу коронавируса евродепутатът доц. д-р Александър Йорданов извоюва не по-малко важна литературна и политическа победа: завърши книгата си „Украински записки 2013-2018 г.”.
Такава книга се появава за първи път у нас. И знаменателно е, че неин автор е български политик, който винаги ясно е афиширал своите възгледи и позиции. След „Патриотични уроци” (2019), която предизвика широк читателски интерес, сега Йорданов ни предлага необикновен публицистичен дневник, който е същевременно сложно и многопластово, емоционално и документално-достоверно, горчиво-болезнено, но и оптимистично епично платно, в което откриваме най-трудните, трагични и героични дни и нощи, които преживя през последните години достойна, многострадална и приятелска Украйна.
Всяка книга е не само портрет на герои и анализ на процеси, повествование за събития и мисловни дейности, но и точен, подробен и неподлежащ на фалшифициране автопортрет на автора си. Онзи, който се е заел с достойната мисия да представя проблемите и съдбата на една и за съжаление все още малко позната у нас страна, да съди за процеси в „голямата политика”, да достига до битието и съзнанието на обикновения човек, несъзнателно рисува и собствения си портрет. Затова и читателите на „Украински записки” ще открият в тази книга не само политика, когото познават, но и човека Александър Йорданов, който и в този си труд застава 

на страната на истината и справедливостта

Докато четях книгата, пред очите ми изплува и образът на бай Йордан Александров, Бог да го прости, който през периода 1980-1990 г. бе доайен на варненските журналисти. Той, който бе завършил право в Софийския университет през 1943 г., работеше само като нещатен кореспондент на вестник „Отечествен фронт” и пишеше в него за всичко, което се случваше във Варна.  
На стари години бащата на Александър Йорданов се отличаваше с младежка любознателност, с неподозирана енергия, с аристократична почтеност и неуморно търсене на нещо интересно и оригинално, дъхащо на море и на бойни кораби, с което да привлече читателите от черноземна или планинска социалистическа България. Срещахме се при всяко по-голямо военноморско учение, визита на чуждестранни кораби, взривяване на морски мини, останали от Втората световна война или други подобни събития. Ние, старши и младши офицери от Щаба на Военноморския флот, се опитвахме да помагаме на бай Йордан с каквото можем.

Александър Йорданов прави индивидуално обагрен прочит на украинската история и актуална политика. В увода на „Украински записки” споделя, че никога не е посещавал Украйна, но вярва, че ще дойде ден, в който  ще мине по „Хрешчатик” в центъра на Киев и ще стигне до мястото, където през 1968 г. Васил Макух се е самозапалил в знак на протест срещу инвазията на войските на Варшавския договор в Чехословакия и срещу русификацията на Украйна. Малцина у нас знаят, че това се случва преди саможертвения акт на Ян Палах на „Вацлавски намести” в Прага. 
„Представял съм си как ще се загубя в потайностите на Киевско-Печорската лавра или пък ще стоя безмълвен пред паметника на Адам Мицкевич в Лвов. Бил съм мислено и в европейска Одеса, където Христо Ботев е запомнил завинаги уроците на руската „палочна педагогика”. Търсил съм в интернет информация за градовете и селата, в които от столетия живеят наши сънародници, преживели страшните години на Гладомора - истински геноцид над народа на Украйна, сравним само с Холокоста. Искам да зърна как „реве и стене Днепър широки”. Да премина през огромния харковски площад „Свобода”. Да положа цвете на площад „Независимост” и на улица „Грушевски” в Киев в памет на героите от Небесната сотня.” 

Всеки, който прочете „Украински записки”, ще се убеди, че един български политик и дипломат ни представя ценен документ за най-драматичните години в съвременната история на Украйна. Същевременно авторът съпреживява 

драмата на украинския народ, нападнат подло от своя източен съсед – Руската федерация

 Пред нас оживява хрониката на Революцията на достойнството на Евромайдана, придружена със спомените на участници в нея. Задълбоченият поглед към настоящето е и предпоставка авторът да направи оригинални „екскурзии” в украинската история и литература, да изнесе малко познати факти от историята на българо-украинските дипломатически отношения, да ни запознае със съдбата на ярки личности от украинската политика, наука и култура. А понякога и най-неочаквано ни подсеща за неща, които би трябвало да помним, но сме забравили. 
 „В „История славяноболгарская” (1762) на Свети Паисий Хилендарски е казано, че московците нямат нищо общо с русите, защото са различни народи.”
„През 1941 г. на изток, в Сибир и в Централна Азия са „евакуирани” 3,5 млн. украински граждани. Пак там са изнесени 550 от най-големите украински предприятия. Останалите са разграбени от германците. Това е известната тактика на „изгорената земя”, върху която обаче остава да живее без шанс за оцеляване украинският народ.”

Корицата на книгата

„При отстъплението на съветските войски в Одеса са наводнени крайбрежните квартали, а ранените червеноармейци заедно със санитарните автомобили са хвърлени в морето, за да не попаднат в „ръцете на врага”. В Харков изгарят представители на интелигенцията в заключен дом. В Уман зазиждат в мазета живи хора.”
„В Лвов части на НКВД разстрелват без съд и присъда няколко хиляди политзатворници (търговци, чиновници, учени, интелектуалци).”
 „През 1940 г. населението на Киев е 930 000 жители, а през 1943 г. те са само 180 000. По официални данни Украйна губи през войната 10 милиона от населението си. Само през перииода 1943-1945 г. в Съветската армия са мобилизирани близо 3 милиона украинци.... Повече от една трета от мобилизираните загиват.”
Александър Йорданов 

убедително опровергава клеветите,

 разпространявани у нас, че в Украйна върлува някакъв „фашизъм”, а в Киев управлява „фашистка хунта”. Той е улеснен в изводите си от фактите, както и от позициите, които са заели своевременно цитираните от него световноизвестни личности – политици, общественици, журналисти и интелектуалци. Особено ценно е, че авторът е документирал и антикремълската реакция на руски опозиционни дейци и интелектуалци, които се солидаризират с украинския народ, а не с режима в Кремъл. 

Авторът на митинг в столицата, в подкрепа на Украйна.

Вълнуваща е хрониката на събитията на Евромайдана, проследена не само по дни и часове, но дори и по минути. За българския читател много от изнесеното за окупацията на Автономната република Крим от Руската федерация, за руската военна агресия в Донбас, ще бъде като просветление. Защото в „Украински записки” истината е неподправена. 

2013 ГОДИНА  
4 януари, събота
10:15 ч.

ИМЕТО
„За първи път името Украйна се споменава в Киевския летопис от 1187 г. във връзка със смъртта на Переяславския княз Володимир: „И го оплакваха всички переяславци... За него Украйна тъгуваше много.“ В историческата наука е прието, че името е топоним, но историците са разделени в мненията си за неговото смислово значение. Според Михайло Грушевски, Олександър Потебня и други, с това име се означава „гранична земя“ или „крайна земя“, т.е. представата за края на Европа, след който започва непознатата Московия. Според втората версия, споделяна от етнографа Борис Гринченко, историка Федир Шевченко и други, името Украйна означава „роден край, край, земя“. Руската историческа наука, водена както обикновено от политически съображения, последователно внушава значението за „покрайнина на Русия“. Но Киевска Рус, средновековна Украйна, няма нищо общо със земята на москалите, както големият украински поет Тарас Шевченко нарича населението край Москва река. Едва ли в княжеския двор в Киев са подозирали за тяхното съществуване. Векове наред Киев превъзхожда в културно и материално отношение Москва.”

2014 ГОДИНА
1 май, четвъртък
08:42 ч.
КИЕВ: Бившият украински президент Виктор Янукович и лица от близкото му обкръжение са изнесли близо 100 милиарда щатски долара. Банкноти за близо 32 милиарда са извозени с камиони в Русия. С част от тези пари се финансира дейността на сепаратисти и терористи в Източна Украйна.

17 май, неделя 
17:50 ч. 
„Младата украинска поетеса Наталия Дмитрук направи този мой ден по-добър и по-мъдър! Тя е написала стихотворение, което ме трогна. С него ни казва много истини за преживяното от нейната страна през последните драматични месеци. Поетесата се моли за мир. Но задава и онези въпроси, които всеки честен човек днес задава: защо руснаците нападнаха своите съседи, не са ли живели заедно, защо им причинаха това страдание, за какво всъщност воюват?
„Никога братя няма да бъдем,
Нито по родина, нито по майка.
Нямате дух на хора свободни,
Затова и с вас не сме сродни.”
Това не е обикновена патриотична поезия. Това е гласът на нормалните хора срещу воя на кретените: „Крим е наш!”

19 август, вторник
15:07 ч.

ЧИЯ Е ВОЙНАТА?
„Помним им лъжата: местни жители на Луганска и Донецка област на Украйна били недоволни, че руският език не е вече официален, та затова започнали да протестират срещу „киевската хунта“. Днес е ясно: никакви лугански и донецки жители не са протестирали и не протестират. Истината е, че платени редовни и наемни руски военни части, маскирани като „зелени човечета“, извършиха нагла агресия срещу независимата украинска държава. Те са въоръжени с последна дума на бойната техника, каквато „мирен жител“ не знае дори как изглежда, а още по-малко откъде да я придобие, а и как да я употреби – противоракетни системи, най-нови артилерийски платформи, танкове и бронетранспортьори. Затова и никой вече не може да бъде излъган за това кой нападна и воюва срещу Украйна днес. Отговорът е: воюват професионални руски военни и терористи наемници, офицери и служители на службите за сигурност на Руската федерация. Но тъй като такива войни Русия никога не е започвала без височайша заповед от Кремъл, трябва да сме абсолютно наясно, че и сега е така. Това е войната на Путин срещу Украйна.”

2017 ГОДИНА
17 септември, неделя
10:22 ч.

НА ЛЪЖАТА КРАКАТА СА КЪСИ
„Украйна е държавата, която в сравнение с всички останали страни, родени от разпадането на бавшия СССР, е изградила най-много училища за българи – редовни и неделни. В Русия има само едно такова училище. Но е факт, че наши политици не удрят по масата, макар и отлично да знаят за руския геноцид срещу българското малцинство в СССР и в Русия. А би трябвало отдавна да са „ударили”.

2018 ГОДИНА
8 януари, понеделник
15,53 ч.
ОДЕСА: „Американският ескадрен миноносец Carney DDG64 акостира днес на пристанището в Одеса. Време е наистина Черно море да стане сигурна натовска акватория. Три натовски държави сме „накацали” по неговите брегове: Турция, България и Румъния. И добри приятели имаме – Украйна и Грузия. Американците ще помогнат. И след това ще пуснем да плават белите яхти. Цяла Европа ще се извърви да види това чудо: морето – черно, яхтите – бели, плажовете – златни и безкрайни, хотелите – нормални. Има само един проблем. Но навремето и СССР беше проблем, пък го решихме, нали?”
9 юни, събота
20,40 ч.
СОФИЯ: „Днес у нас пристигна за рехабилитация нова група от 8 ранени украински военнослужещи. Тя е първата, която ще ползва условията на новата двегодишна програма на НАТО на стойност близо 2,3 млн. долара. Досега лечението в санаториума на Министерството на отбраната в Хисаря на близо 80 украински военнослужещи бе осъществявано главно с подкрепата на почетните консули на Украйна у нас.”

28 август, вторник
21,15 ч.

ЗА РАДЕВ, КЛЕВЕТАТА И ЗЪБА
„Иван Вазов, за разлика от Румен Радев, е съвременник на тези събития и знае много добре кои са героите, воювали на Шипка. Споменава ги конкретно: „българи, орловци кат лъвове тичат по страшний редут”.Това са украинци. Защото 36-и пехотен полк се състои главно от украинци от Полтавска и Харковска губерния....В най-тежкия момент на боевете „изведнъж Радецки пристигна със гръм”. Генерал-лейтенант Федир Радецки също е украинец.”

С упорството и стоицизма на полярен геолог Александър Йорданов изравя дълбоки пластове от украинско-българските политически, дипломатически и културни отношения, преоткрива и реставрира малко познати епизоди, личности и събития от тях. Той напомня и предупреждава, предвижда и прогнозира, упреква и защитава, съди (агресорите) и съчувства (на жертвите). Факти, явления и процеси, посочени или предвидени от него преди няколко години, след това станаха горчиви истини. 

Много дни и нощи авторът на „Украински записки” е следил новините идващи от Украйна, изявите на антиукраинската пропаганда в Русия и у нас, достойните отговори на украинския посланик в София, позициите на европейски и американски политици и институции. Но „Украински записки” впечатляват и с анализите на богатата информация. Читателят научава много за украинската политика, за политическите партии и техните позиции спрямо руската агресия, среща се с личности – от политиката, медиите, литературата, за които у нас не винаги има информация. 

„Страданията, през които премина през последните години Украйна, трудностите, които преживява, достойнството, смелостта и волята на нейните синове и дъщери да защитят свободата и независимостта на родината си, европейският дневен ред, който сама подреди, ме правят оптимист за нейното бъдеще. Тя назад няма да се върне. Ще има промени и нови политици ще дефилират на политическата сцена. В споровете ще се ражда истината за нейното настояще и бъдеще. Защото така е при демокрацията. Затова и новата година за Украйна няма да бъде лека. Всеки ден и час, в който ботушите на агресора тъпчат украинска земя, ще раждат несгоди, нови предизвикателства и проблеми. Но народът украински и земята украинска ще пребъдат като вечните стихове на Тарас Шевченко:
„Реве и стене Днепър широки..”

 С тези думи, написани в навечерието на новата 2019 г., завърша книгата на Александър Йорданов.