Николай Василев*

През есента на 1940 г. министърът на външните работи на Япония Йосуке Мацуока излага пред висшето ръководство на страната дилемата, пред която са изправени. Япония може да търси сътрудничество със Съединените щати и Великобритания, но ще трябва да приеме условията на тези страни. Според военния министър (и бъдещ министър-председател) генерал Хидеки Тоджо това ще означава отказ от изграждането на империя и завръщане към „малката Япония“. За тогавашните японски лидери това изглежда непоносимо и те се впускат във война, макар повечето от тях да предчувстват, че вероятно ще я загубят. Следвоенните години обаче доказват, че японските интереси могат да бъдат достатъчно добре защитени, ако страната бъде

интегрирана в либералния световен ред

Американският изследовател Робърт Кейгън припомня за пътя до намесата на Япония във Втората световна война, която е можело да бъде избегната. И се пита, можеше ли Русия да намери своето място в либералния световен ред и да не се стигне до войните в Грузия и Украйна. Неговата констатация е, че по-скоро не, защото подобно на японските лидери през 1940 г. лидерите на Русия (далеч не само Путин) не са готови да се 

примирят с една „малка” Русия

„За разлика от Обединеното кралство, Франция и до известна степен Япония, Русия не е имала дълга история на приятелски отношения и стратегическо сътрудничество със Съединените щати — точно обратното. За разлика от Германия и Япония, Русия не беше военно победена, окупирана и реформирана в процеса. И за разлика от Германия, която винаги е знаела, че нейната икономическа мощ е неудържима и че в реда наложен след Втората световна война ще може да постигне просперитет, Русия никога не е вярвала, че може да се превърне в успешна икономическа сила. Нейните елити смятаха, че най-вероятната последица от интеграцията ще бъде понижаването на Русия, в най-добрия случай, до второстепенна сила. Tя ще бъде в мир и ще може да просперира. Но няма да предопределя съдбата на Европа и света”.

Т.н. „малка” постсъветска Русия всъщност е много най-голямата по площ държава в света и се простира на 11 часови пояса. Но съществуват много аргументи за това, че 

без експанзия, тя е обречена на разпад

Различните руски региони са отдалечени един от друг и транспортните връзки са скъпи. Страната е пресечена от много плавателни реки, но повечето от тях не са свързани една с друга, замръзват през голяма част от годината и се вливат в Северния ледовит океан. Транссибирската железница, построена преди повече от век, си остава единствената връзка на Сибир и Тихоокеанското крайбрежие с Европейска Русия. Страната произвежда достатъчно храни, но транспортирането им до отдалечените сибирски региони е скъпо и ако не е субсидирано от държавата, обширни територии ще бъдат обезлюдени, което от своя страна ще отслаби хватката на Кремъл. Множеството националности, които обитават обширната страна имат малко общо помежду си и могат да бъдат държани заедно само насила. Според някои калкулации, без обединяването на въображаемото „славянско ядро”, Руската федерация е обречена на разпад.

В „Z войната срещу Европа” разгледахме неформалната оферта, която Западът отправи към Русия още преди Путин да стане президент. През 1999 г. НАТО проведе въздушна война, с която накара Милошевич да се оттегли от Косово, но си затвори очите, когато Путин, проливайки реки от кръв и унищожавайки цели градове, върна Чечня формално в границите на Русия. Де факто режимът в Москва се оказа доста зависим от благоволението на своя чеченски васал, докато възможността на Русия да моделира живота в Чечня е сведена до нула. Тогава на Русия бе предложено 

„мирно съвместно съществуване” със Запада

Тя ще си остане империя – с огромна площ и никой няма да ѝ се меси във вътрешните работи, колкото и кървави да са те, но тя няма да има думата в европейските и близкоизточнните дела.

Отдавна беше ясно, че Путин отхвърля офертата, но дори след руската интервенция в Грузия, мнозина на Запад бяха убедени, че самите обстоятелства ще го принудят да я приеме предвид реалното съотношение на силите. В този смисъл беше инициативата на администрацията на Барак Обама за рестартиране на отношенията с Русия. В обръщението си към руснаците на 21 февруари 2022 г., с което Путин "призна независимостта" на т.н. " народни републики" в Луганск и Донецк, той преповтори отказа си и го издигна до причина за война: "Да, безусловно всяка страна има право да избере собствена система за гарантиране на сигурността, като сключва военни съюзи. И всичко щеше да е наред, ако нямаше едно „но”. В международните документи е фиксиран принципът за равна и неделима безопасност. Това изисква да не укрепваш своята безопасност за сметка на безопасността на други държави (...) 

Приемането на Украйна в НАТО е пряка заплаха за безопасността на Русия”

Защо приемането на Украйна в НАТО да е заплаха за Русия? Известно е, че Норвегия е била в „държавен съюз” с Швеция до 1905 г. Днес тя е член на НАТО, но не на ЕС. Швеция от своя страна е член на ЕС, но не на НАТО. Защо на Швеция не ѝ пречи това, че Норвегия е член на НАТО? Защо двете държави могат да постигат прекрасно политическо, икономическо и културно сътрудничество, макар да членуват в различни международни организации? Отговорът е, че и двете са част от американоцентричния либерален международен ред, а Русия не желае да стане част от него. Но, тъй като страните по руската периферия разбират, че само участието им в този „ред” може да им донесе сигурност и просперитет, те не крият желанието си да станат част от неговите структури – ЕС и НАТО. Или, както се изказва Кейгън, Америка не прониква в източна Европа.

Източноевропейците чукат на вратата на Америка

Кейгън е прав, когато констатира: „Въпреки че е извращение да се обвиняват Съединените щати за нечовешката атака на Путин срещу Украйна, да се настоява, че инвазията е била напълно непровокирана, е подвеждащо. Точно както Пърл Харбър беше следствие от усилията на САЩ да притъпят японската експанзия в континенталната част на Азия, (...) така и руските решения са отговор на разширяващата се след Студената война хегемония на Съединените щати и техните съюзници в Европа. Путин еднолично е виновен за действията си, но инвазията в Украйна се случва в исторически и геополитически контекст, в който Съединените щати са играли и все още играят основна роля.” 

Каква обаче е алтернативата пред САЩ? 

Да дадат на източноевропейските народи да се разбере, че няма да изграждат с тях отношения подобни на тези, които вече са изградили със западноевропейците, заради „чувствителността” на Русия? Да кажат на украинците, че историята и географията не им позволява възможностите, на които се радват норвежци, шведи, а вече и поляци? 
Подобен цинизъм би създал огромно напрежение. А и както Съветският съюз, който, за да поддържа сфера на влияние, трябваше периодично да изпраща танковете си, за да потушават въстания в Източна Германия, в Унгария и в Чехословакия, днешна Русия би могла да поддържа сфера на влияние в страни като Украйна и Грузия, само ако 

постоянно е готова да се намесва 

силово в техните дела и периодично да го прави. Идеята, че това може да става с помощта на Съединените щати е наистина нереалистична. Но, и нейната алтернатива – САЩ да даде пълни гаранции за сигурността на всички държави, излезли от СССР, за дълго изглеждаше също толкова невъзможна. Така се стигна до това, което Андрю Монъгън и Флорънс Гоб определят като „сив носорог“ – развитие с висока вероятност и голямо въздействие, което се оформя за дълъг период от време, но до голяма степен беше игнорирано” .

Руският реваншизъм, посят още преди идването на Путин на власт, направи войната в Източна Европа неизбежна.

Често се говори за грешните сметки, които Путин прави в навечерието на войната. Украинското правителство не избяга, армията на Украйна не дезертира, рускоезичното население не посрещна руснаците като освободители, НАТО и ЕС не се разцепиха в реакциите си и наистина наложиха жестоки санкции...
Но най-значимата грешка на Русия беше направена, още когато Елцин се обяви против приемането на страни от Източна Европа в НАТО. Защото очакването, че този процес може да бъде спрян и вместо това да се изгради някаква нова архитектура на сигурността, при която Русия ще бъде третирана като равна на Съединените щати беше нереалистично. Искането на Русия произтичаше не само от дълбоко сгрешен разчет на нейната сила – икономическа и военна и на нейната видима социална (не)привлекателност. То се базираше най-вече на 

фундаментално сгрешен исторически "наратив"

В зловещото си обръщение от 21 февруари 2022 г. Путин заяви, че „Разпадът на историческата Русия, наричана СССР” тежала на съвестта на болшевишките ръководители. Но „историческа” Русия никога не е била естествено цяло, а многонационална империя, която се разпада след поражението в Първата световна война. Болшевиките създават нова империя, базирана на комунистическата индоктринация, в която Русия е само част. Разпадът на Съветския съюз пък се дължеше не на някакво случайно действие, а на невъзможността Москва да заплаща цената за поддържане на империята. Единственият начин Русия да се позамогне е да се отърве от подобно непосилното бреме. Неспособността на руснаците да изживеят разпада на СССР като национално освобождение, 

тласна страната по пътя на катастрофата

Режимът продължи да се идентифицира със Съветския съюз, особено от времето на Втората световна война – възвеличена като „Великата отечествена”. Историческият разказ за войната бе силно симплифициран и бе забравено, че колабораторът, допринесъл най-много за успехите на Райха, не се нарича Степан Бандера, а Йосиф Сталин, защото без съветските горива и суровини Хитлер едва ли би могъл да завладее Западна Европа. Путин публично оправда политиката на СССР през първата фаза на Втората световна война с тезата, че Западът не искал да се съюзи със Сталин срещу Хитлер. Но пропуска да каже, че цената която съветският диктатор иска и в края на войната получава 

е правото да си вихри коня в Източна Европа

Путин пое по пътя на войната, за да не допусне утвърждаването на Украйна като независима демократична държава. Но той обяви и кръстоносен поход срещу „либералния международен ред”, от името на някаква „суверенна (нелиберална) демокрация” и на някаква евразийска геополитическа конфигурация. За сега изглежда, че Путин губи войната. Допреди седмица Киев беше почти обсаден, но днес диша свободно. Посещението на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и обещанието ѝ, че Украйна ще стане част от ЕС е ясен знак, че ако някога Русия пожелае да стане част от „либералния международен ред”, то ще е при много по-тежки за нея условия, отколкото тези предложени през 1999 г. Ако ли не, границата между Европа и Русия ще минава на изток от украинската столица.

*Текстът е публикуван на фейсбук страницата на автора