Евлоги Станчев

Вчера, 24 октомври, международната общност отбеляза Деня на ООН. На тази дата, преди точно 80 години, влиза в сила Уставът на Организацията на обединените нации.

Организацията възниква във вероятно най-тежкия и чувствителен епизод от по-новата световна история – насред масовите унищожения на Втората световна война, в условията на международни отношения, диктувани от логиката на войната и от безпрецедентна омраза. В тези трудни условия младата ООН си поставя спешната и нелека задача

да изгради нова архитектура на отношения между държавите и народите

 – такава, която да се основава на равнопоставеност, взаимно уважение и сътрудничество, върховенство на правото и, преди всичко, превенция на бъдещи конфликти.

Още чл. 1 на Устава на Организацията изрично посочва основните ѝ цели – поддържането на международен мир и сигурност, на приятелски отношения между народите, зачитане правото на самоопределение, а също правата на човека и основните свободи „за всички без разлика на раса, пол, език или вероизповедание“. Чл. 2 съдържа фундаменталната забрана за употреба на сила и за застрашаване на териториалната цялост на която и да е държава. Уставът изгражда и структурата на ООН, призвана да гарантира реализирането и спазването на тези принципи. Сред шестте основни органа на Организацията с особено значение и отговорности са натоварени нейните

 Съвет за сигурност и Международен съд

Ефективното прилагане на посочените цели в действителност би означавало, че уроците от историята са научени и осмислени в дълбочина, а „големите на деня“ са поели ясен ангажимент да положат всички необходими усилия, за да не бъдат допуснати отново ужасите от 1914–1918 и 1939–1945 г. С разочарование и немалко тревога обаче сме принудени да признаем, че през осемте десетилетия след създаването на ООН не един е случаят, когато Организацията на практика

се проваля в своята основополагаща мисия

Проваля се и днес, в третото десетилетие на 21 век, в епоха, която би трябвало да бъде белязана от възхода на новите технологии и човешките постижения, а не от нови вълни на насилие.

Достатъчно е да се припомни, че десетилетия наред държави с различни авторитарни или откровено диктаторски форми на управление не просто не зачитат базовите човешки права и свободи на своите граждани – те упражняват масов терор и давят в кръв собствените си народи. Либия на Кадафи, бруталният режим на Червените кхмери в Камбоджа, хунтата в Мианмар и още много други установиха политическа и обществена действителност, в които преследването въз основа на различни маркери на принадлежност бе превърнато в непоклатима норма. Сирия на главореза Башар Асад унищожаваше сирийския народ в продължение на десетилетия, включително чрез обстрел на жилищни райони със забранени химически оръжия. Да не говорим за цялата кохорта от комунистически „народни демокрации“ (сред които и нашата мила „народна република“), ограничаващи всякакви права и достойнства на своите граждани и изтласкващи в невидимата периферия онези сред тях, които се считаха за „идеологически неблагонадеждни“ (включително хора с психиатрични заболявания). Нито една от тези държави обаче никога не е била изключена от Организацията на обединените нации. Правото на вето на практика служи като юридическо прикритие на най-високо международно равнище за политически и геополитически амбиции и съюзи.

Неуспехът на ООН е още по-видим, ако бъде поставена изключително

болезнената тема за военната агресия

и особено за извършването на геноцид. Десетилетия наред различни режими водят войни на унищожение и етнически прочиствания, без да получат нищо повече от дипломатическо „смъмряне“ или козметични санкции. Достатъчно примери изобилстват дори само в последните три десетилетия – Югославия на Милошевич и неговите босненски проксита опитаха на практика да заличат босненските мюсюлмани като отделна нация (чрез зловещия геноцид в Сребреница и други масови кланета), а постсъветска Русия заля малката Чечения в Северен Кавказ с бомби, избивайки десетки, а може би над сто хиляди чеченци и руснаци. Китайската народна република и до днес извършва мащабни и изключително жестоки преследвания на уйгури и други мюсюлмански общности на своя територия, което изцяло отговаря на дефинициите за престъплението геноцид. Кошмарът в Близкия изток – част от който е и настоящата война в Газа – има дълбоки исторически корени, белязани от изключително тежки политически, религиозни и етнически противопоставяния, на които ООН не успя да намери дори частичен компромис.

Днес русия на военнопрестъпника путин води опустошителна, изключително кървава война срещу независима Украйна – в разрез с всички възможни документи на международното право, погазвайки собствените си договорни ангажименти и демонстрирайки открит стремеж за пълното унищожаване на украинския суверенитет и заличаване на украинската национална идентичност като такава. За тази цел русия извършва поредица от престъпления, които категорично следва да бъдат

определени като геноцид

съгласно съдържанието на т.нар. Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид (1948 г.). Свидетели сме как вече четвърта година ООН се оказва напълно безсилна да се придържа към собствените си принципи за предотвратяване на военни конфликти – въпреки че де юре Съветът за сигурност може да налага не само санкции, но дори и военни действия, когато е установено, че има нарушение на мира или акт на агресия и ако няма наложено вето от постоянен член. москва обаче дори не е изключена от същия този Съвет за сигурност, което на практика означава, че извършваните от нея масови престъпления се радват на мълчаливо одобрение на най-високо международно равнище.

На този фон би било прекалено наивно Денят на ООН да бъде разглеждан като „празник“. Той е по-скоро спешно напомняне,

че концепцията за „обединените нации“ не е пожелание,

нито декларативно намерение. В тази формулировка се съдържа най-същественият ангажимент на днешните държави и техните общества – да съхраняват мира и неприкосновеността на всяка държава, без значение къде се намира на земното кълбо. Докато ООН не започне да защитава ефективно собствените си принципи, тя ще бъде все по-изпразнена от съдържание, а доверието към нея ще се свива. Военнопрестъпници като путин ще се чувстват все по-безнаказани и нашето съвремие ще продължи да се движи уверено към времената на тоталното унищожение – епоха, чиито врати Организацията на обединените нации претендираше, че е затворила завинаги преди 80 години.