Огнян Минчев*

Разрастването на десния популизъм в европейската политика се стимулира от отживялата представа за политически монопол, която левите и центристки партии на пост либералния мейнстрийм продължават да отстояват на всяка цена. Този политически монопол продължи да съществува по инерция през последните две десетилетия, въпреки убедителните свидетелства, че общественото мнение в повечето европейски страни все по-малко подкрепя определени политики на "либералния консенсус" от последната четвърт на 20 век. Либералната демокрация не е система на власт в полза на либералите. Тя е ценностен, идеен и институционален механизъм за съвместяване на различни визии и политически убеждения в управление чрез компромис.

Най-добрия пример за разминаване между позициите на общественото мнение и на политическия истеблишмънт е политиката на ЕС  по въпросите на имиграцията. Масовата имиграция към Европа започна през 60-те години, когато по-развитите европейски страни поканиха "работници-гости" не само от европейския юг (Италия, Испания, Португалия и Гърция), но и от Близкия изток и северна Африка. Както политическите кръгове, така и общественото мнение не допускаха, че тези "гости" всъщност ще останат за постоянно. Голяма част от придошлите обаче се натурализираха по един специфичен начин,

създавайки свои етнически "гета"

- обособени квартали - където постепенно се появиха второто и третото поколение наследници на някогашните "работници-гости". Тези хора вече не бяха имигранти и тяхното институционализиране като граждани на приемащата страна бе само въпрос на време. Легитимирането на този процес ставаше още по-лесно в метрополиите на бившите империи - Британия, Франция, Белгия - които приемаха по право гражданите на своите бивши доминиони. 

Легалната миграция към Европа постепенно се натурализира като процес, повече или по-малко приет от всички. Дълго време европейските общества си затваряха очите за факта, че не са в състояние пълноценно да интегрират не само новодошлите, но и следващите след тях вече 2-3 нови поколения, родени на европейска земя. За разлика от Америка и Австралия, Европа не успя да се превърне в melting pot, интегриращ инородците в господстващата обществена култура. Европа включва общества със "стара култура", където интеграцията е значително по-трудна. Проблемите нараснаха с появата на две нови предизвикателства. Първо, бързо нарастващите групи мигранти станаха все по-уязвими за етнорелигиозна радикализация, свързана преди всичко с

фундаменталисткото възраждане на световния ислям.

Второ, все по-радикалната пост либерална левица в Европа прие масираната имиграция - включително нелегалната - като основен инструмент за реализация на своята мултикултурна утопия. Бързо променящият се свят изпраща все по-големи вълни имигранти към Стария континент, радикализираният от глобализацията традиционализъм създава все по-големи общности от нежелаещи да се интегрират и враждебни към заварената култура на европейска земя, а крайното европейско левичарство все по-настойчиво провежда политики на "отворени врати" пред нарастващия до лавина имигрантски поток на портите на Европа. Връзката между официалните политики на лявоцентриския истеблишмънт на Европа и ориентациите на европейското обществено мнение по имигрантския проблем става все по-тънка и заплашва да се скъса. 

Политическият вакуум в условията на демокрация поражда естествена алтернатива и десният популизъм зае за дълго изпразнената ниша. Растящата популярност на новата десница се основава върху нарастващата загриженост на европейските общества в няколко посоки. Първо - неограничената имиграция, включително нелегална, и съпътстващите я проблеми на обществения ред и сигурността на гражданите. Второ - провеждането на радикални зелени политики, които отслабват икономическия потенциал и конкурентността на европейските икономики в глобален план. Трето - налагането на радикални социални ценности - мултикултурализъм от всякакъв порядък - като задължителни норми на социално поведение и общуване на гражданите. За съжаление, десният популизъм не се ограничава до опити за коригиране само на тези радикални политики на лявоцентристкия консенсус. Десният радикализъм все по-успешно се опитва да наложи свои възгледи и стратегии, които

заплашват да демонтират ключови аспекти на самия процес на европейска интеграция.

Спорът между Виктор Орбан и Урсула фон дер Лайен е добра илюстрация на тази опасност.

Орбан олицетворява далеч не само легитимни тревоги по въпросите на имиграцията и по въпросите на ценностното и идейно многообразие в Европа. (Вече споменахме, че левицата успешно налага своите ценности и идеи като хегемонни за цялото общество, обвинявайки хората с по-умерени и консервативни възгледи в антидемократичност.) Основните опасности, идващи от определени визии и политики на десния популизъм са следните. Първо, прокарване в европейската политика на интересите на агресивния режим в Кремъл. Като "борец за мир" в Украйна Орбан е много по-опасен, отколкото като трубадур на антиимигрантската реторика на новата десница. Второ, създаването на все по-широки предмостия за стопанска и - в перспектива - стратегическа експанзия на Пекин на европейска земя. Орбан е не просто "троянски кон" на Москва и Пекин. Той е

открит лобист на интересите на Русия и Китай срещу интересите на Европа,

която плаща значителни суми пари като фондове за развитие и модернизация на Унгария. В отплата Орбан целенасочено работи в полза на руските и китайските интереси срещу Европа.

Трето, десният полулизъм експанзира на основата на възроден антиевропейски национализъм. Мантрата за "имперския Брюксел" е инструмент за подкопаване на интеграционния процес на Европа в епоха, в която големи и все по-успешни съперници на Стария континент постигат значими резултати в своето стопанско, технологично и военнополитическо укрепване. Кой има интерес от ренационализацията на Европа и от разпада на Европейския съюз до група малки и уязвими на външен натиск държави? Разбира се, същите спонсори на Орбан § Со. в Москва и в Пекин, както и редица други недоброжелатели на Европа в глобалния свят.

Вярно е, че ЕС трябва да бъде преосмислен като концепция и като конструкция. Определени кръгове политики могат да бъдат децентрализирани до национално ниво - например проблеми на културата, образованието, социалната политика. Същевременно за да оцелее като значим фактор в съвременния свят Европа трябва да се федерализира като икономика, отбрана, защита на границите и като конкурентна способност за отстояване на външен натиск във всички основни сфери на международния живот. Това разбира се може да се случи само ако легитимните грижи и интереси на европейските граждани бъдат адресирани адекватно от една балансирана политическа конструкция на Европа. Времето за политическа хегемония на постмодерния либерализъм в Европа изтече. 

Четвърто, обявявайки се в защита на традиционните ценности и стил на живот срещу културния и социален радикализъм на левичарския истеблишмънт, десният популизъм все по-успешно прокарва

модели на авторитарно политическо устройство,

подкопаващо системата на либералната демокрация. Самият Орбан е виден практик на "нелибералната демокрация". Само той знае какво има предвид като я лансира. Нелиберална демокрация например е Иран. Там ислямисткият режим успешно налага функционални "мнозинства" в институциите на страната и безмилостно репресира гражданите с други възгледи и позиции. Подобна концентрация на властта вече имаме в Будапеща и Белград и можем да очакваме разширяването на този модел, ако по-радикални представители на десния популизъм успеят да постигнат политически мнозинства в други страни. Да повторим - "либерална демокрация" не означава "демокрация за либерали". Тя означава система на представително управление, която третира равноправно както привържениците на политическото мнозинство, така и неговите опоненти. Да защитаваш "традиционализма" в демократична среда не означава да отмениш правото на нетрадиционалистите да изповядват свободно своите възгледи. Политическата поляризация на Европа набира скорост именно в упоритото желание на радикалната левица и на радикалната десница

да осигурят хегемония за своите ценности и възгледи. 

Лекарството срещу радикалното левичарство и авторитарния десен популизъм е възстановяването на легитимния и добронамерен демократичен диалог между различните политически възгледи и техните носители в европейската политика. Това може да се случи когато започне да преобладава стремежа към постигане на разумно съгласие по основните проблеми на европейската политика като алтернатива на културните войни и на стратегиите за авторитарен контрол както вляво, така и вдясно. Не е вярно, че новата десница е изцяло авторитарна. Освен Орбан, в Европа имаме и Джорджа Мелони. Вляво също можем да разграничим популистките платформи от легитимните прогресистки политики. Ако разумът не вземе връх, популистките полюси вляво и вдясно могат да сложат край на тази Европа, която познаваме и която трябва да ценим - въпреки претенциите си към нея.

*Коментарът е публикуван на фейсбук страницата на автора, заглавието е на Faktor.bg