Галина Сидорова, Радио "Свобода"
Да се сприятелиш по путински
За Путин всичко се променя на 31 декември 1999 година. Човекът с навици и маниери на офицер от КГБ изведнъж се оказа на върха на ядрена държава и с ентусиазъм се зае с външната и политика.
Именно външната политика Путин от самото начало разглежда като свое лично дело. Смятайки себе си за профи в тази област, той я използва, за да трупа точки и вътре страната.
Всякакви там потъващи кораби, икономически неуредици, мрънкащи пенсионери, болни деца, затънали в мръсотия региони го вълнуват само в навечерието на неговите многочасови пресконференции (срещи с народа) и до момента се възприемат като досадна необходимост да бъде откъснат от наистина великите му дела - извън страната.
Международният елит винаги е бил примамлив за Путин. Перспективата да стане един от "тях" и да решава съдбата на не една страна, а на целия свят приятно го е гъделичкала. А и този елит отначало възприема Путин като приемник на този курс във външната политика, който въпреки всичко не беше открито враждебен към Запада.
Още повече на Запад тогава се опасяваха, че за наследник на Елцин може да бъде избран Евгений Примаков – с неговата "многовекторност" и антизападничество, едва прикрито от приказките за "особения път на Русия".
Какво външнополитическо наследство получи Путин през 90-те години?
Русия се избави от враждебно обкръжение. Статутът и на правоприемник на СССР беше неоспорим, тя запази и мястото си на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Русия взе ядреното оръжие от Беларус, Украйна, Казахстан и по този начин избави света от появата на четири нови ядрени държави. Що се отнася до разширяването на НАТО, то първата вълна започна едва през 1999 година. След краткото управление на Примаков, нашите източноевропейски съседи, които съвсем скоро бяха излезли изпод подчинението на СССР, усетиха накъде духа вятъра и с удвоена настойчивост започнаха да чукат на вратите на НАТО, за да не бъдат задушени отново, този път в прегръдката на Русия.
Това, което не беше постигнато беше да се убедят както руснаците, така и западните партньори, че не Русия е изгубила Студената война, изгуби я Съветсикят съюз, а нова Русия е също такъв победител в нея, както и другите демократични страни.
Човекът, който смаза цялата страна. Кой се оказа мистър Путин?
И така, Путин искаше да се сприятели с международния елит. Но какво означаваше това?
Да се сприятелиш, по путински, означава да получиш възможността да манипулираш и в крайна сметка - да управляваш.
Особено място в путиновата картина на света заемат Съединените щати: той вече си правеше сметката как ще дели света с бившия си главен противник от чекистките брошури от съветско време.
На първата си среща с Джордж Буш в Любляна на 19 юни 2001 година Путин, по свидетелствата на очевидци, бил сдържан и коректен. Буш пък проявил изключителен ентусиазъм, потупвал руския си колега по гърба и влезе в историята с фразата: "Владимир Путин е забележителен президент, честен и прям човек, който прави за своята страна много добри неща. Аз внимателно погледнах в очите му, погледнах в душата му и реших, че мога да вярвам на този човек".
На същата пресконференция Буш твърдеше, че разширението на НАТО е "разумен процес, а страните, които влизат в него изпълняват определени ангажименти", и в същото време заяви, че "и Русия се стреми да създаде сигурни граници с приятелските държави и това е позитивен подход".
Путин, макар че критикува НАТО за "приближаването към нашите граници", отбеляза, че "Русия не се отнася към НАТО като към враждебна организация и си сътрудничи с нея".
На 11 септември 2001 година, когато терористи атакуваха Ню Йорк и Вашингтон, Путин пръв позвъни на президента Буш, за да му предложи пълна подкрепа. Нещо повече, той направи нещо нечувано, заповяда руските стратегически сили да не бъдат привеждани в състояние на повишена готовност, когато американците направиха това.
А през май 2002 година беше създаден Съвета "Русия - НАТО".
Но от "приятеля Джордж" Путин искаше не фамилиарно потупване по гърба, а приемане на правилата на голямата игра, която руският президент беше започнал със Запада.
В представите на Путин, Западът беше длъжен да се съгласи на ново разделяне на света на сфери на влияние – и преди всичко да остави на Москва едноличното право да се разпорежда на териториите от бившия СССР.
Натискът по въпроса за разширяването на НАТО му беше нужен, за да опипа почвата. Източна Европа интересуваше Путин не заради проблемите на сигурността, това е чисто пропагандистка приказка за вътрешна употреба.
Вчерашните съюзници от Варшавския договор се бяха осмелили да поемат в противоположна на Кремъл страна. Тяхното поведение вбесяваше Путин. Отношенията бързо се влошаваха, което на руското общество се обясняваше с интриги на западните неприятели. От старите съюзници и приятели останаха само тези, които като в Унгария, приемаха като нещо приемливо путинския начин на управление на собствената страна и света като цяло.
Намерението да решават сами съдбата си, да решават с кого да се съюзяват, Путин възприемаше като лош пример за тези, които при никакви обстоятелства не искаше да изпусне от контрол – неотдавнашните "събратя" от СССР.
Тенденцията страните от Съюза на независимите държави (бившите СССР републики) да бъдат смятани за "не-до-държави" започва още в началото на 90-те. Даже организационно, в Министерството на външните работи, например, тези държави не са разпределени по регионален признак, а според принадлежността си към СССР. Обяснението беше, че на постсъветското пространство има "твърде много общо": тесни икономически и културни връзки, многобройно рускоезично население, и освен това, необходимостта от бъдеща концентрация на тези бивши съветски републики в една или друга форма около Москва.
Отношенията с тези държави първоначално се изграждаха на принципа: "Ще продължим да ги управляваме, само че по новому". Това не предполагаше изграждането там на устойчиви демократични институции. Тези, които, по мнението на Кремъл, поемаха по този "хлъзгав път", започнаха да се отдалечават от ОНД.
Даже привъзгласената с невиждани фоейерверки "съюзна държава" с Беларус в реалния живот се оказа фейк, защото присъединяването към Русия според условията на Москва, което изначално се опита да постигне Кремъл, никога не е разглеждано сериозно в Минск. Което, собствено потвърдиха и последните срещи на Путин с Лукашенко по случай 20-годишнината на така и нереализирания съюзен договор.
При Путин ръководството на външната политика, на първо място по отношение на "близките граници" окончателно премина в ръцете на президентската администрация.
Неговият апарат първоначално се конкурираше с МВнР за вниманието на Путин, постепенно превръщайки се в колективен "сив кардинал", призван да предугажда желанията на "Самия него".
В недрата на президентската администрация беше заченат "русия мир" и прочие авантюри. МВнР беше понижен да нивото на съветник и дори пощальон, предаващ понякога противоречивите послания към странната и света, послушен изпълнител, което не снема от него отговорността за крайния резултат.
Грузинските рози и путинските бодли
Михаил Саакашвили, който с букет рози се втурва в сградата на грузинсикя парламент на 22 ноември 2003 год. беше не само апотеоз на протестите на грузинската опозиция, възмутена от фалшификациите на изборите, корупцията и игнорирането на нейните искания. "Революцията на розите" показа как постъпват гражданите с властта, изгубила връзка с реалността и с гражданите, тя се превърна в символ на провала на кремълската политика по отношение на бившите съветски републики.
Така се роди главният страх на Путин, който в голяма степен определи неговите отношения със света.
Но в онези дни Москва даже се включи в разрешаването на конфликта. Когато протестиращите превзеха парламента и принудиха преизбрания с фалшификации Едуард Шеварднадзе да прекрати речта на инаугурацията си и да напусне залата, в Тбилиси вече летеше тогавашният външен министър Игор Иванов.
По ирония на съдбата, се оказа, че руското МВнР има дълбоки грузински корени, още от многонационалните съветски времена. Цялото детство на Примаков преминало при роднини в Тбилиси, Иванов е грузинец по майка.
Кризата беше решена с обявяването на оставката на Шеварднадзе. На 4 януари 2004 година на изборите победи Михаил Саакашвили. А месец по-късно Игор Иванов напусна поста на външен министър.
Според една от версиите, интригата срещу него била изплетена в недрата на путинската администрация - министърът бил заподозрян, че е помогнал на грузинците като "предал" Аджария в замяна на Абхазия.
Новата грузинска власт веднага даде да се разбере, че се готви да изгражда нормални, цивилизовани отношения със северния си съсед, но няма никакво намерение да "ляга". Кремъл заложи на силата. На думи, със своите миротворци Москва помагаше да спре кръвопролитието в Абхазия и Южна Осетия. На дело – задълбочи конфликта и разруши целостта на Грузия. Саакашвили директно заяви това от трибуната на Общото събрание на ООН през септември 2006 година. Грузинският президент настоя за незабавно изтегляне на руските "миротворци", като заяви, че мисията на руснаците няма нищо общо с поддържането на мира.
"Тези райони (Абхазия и Южна Осетия) бяха анексирани от Русия, която поддържа тяхното присъединяване към РФ, като съзнателно масово им издава руски паспорти в нарушение на международното законодателство".
Към уловката с паспортите Кремъл ще прибегне и през 2019 година, когато с указ на Путин започват да ги издават на жителите на самопровъзгласилите се Донецка и Луганска "народни републики".
До декември 2019 година по този начин са ощастливени близо 125 хиляди души.
Пътят към войната. Русия и Грузия в епохата на Владимир Путин
Парламентът на Грузия прие решение за намерението на страната да влезе в НАТО. Но истинският скандал гръмна на 27 септември 2006 година: министърът на вътрешните работи Вано Мерабишвили обяви, че грузинските служби са разкрили шпионска мрежа, координирана от ГРУ.
По обвинение в шпионаж и тероризъм са арестувани четирима офицери от ГРУ и 11 грузински граждани.
Гереушниците са обвинени и за терористичния акт в Горки на 1 февруари 2005 година. Тогава джип ВАЗ-2106 натъпкан с експлозиви избухва пред полицейско управление, загиват трима полицаи, 27 са ранени.
В същия ден от Тбилиси са евакуирани служителите на руското посолство и семействата им.
Всички руски военни обекти, които в този момент все още се намират на грузинска територия, по заповед на министъра на отбраната Сергей Иванов са приведени в бойна готовност.
Москва отзовава посланика си в Тбилиси, а сградата на грузинското посолство в Русия е обкръжено от милиция, и ОМОН. Прекратени са въздушните и дори пощенските връзки между двете страни. Против Грузия е задействана икономическа блокада.
На 2 октомври арестуваните гереушници са предадени на Русия, но това не успокоява ситуацията. Новият министър на външните работи Сергей Лавров обявява, че Русия няма намерение да отмени санкциите: "Грузинското ръководство трябва да разбере, че не може да оскърбява Русия", заяви тогава той. Но най-гнусното е, че руското ръководство започна кампания на яростна ксенофобия срещу грузинците. Реакцията на Кремъл е толкова неадекватна, че станало ясно, че мерките са били измислени отдавна и просто е чакан удобен повод за прилагането им.
Председателят на грузинския парламент Нино Бурджанадзе тогава коментира, че Русия и Грузия се намират на прага на война:
"Русия не може да разбере, че е невъзможно да възстанови империята си и трябва да уважава нашата независимост".
Но уважението е същият този "пети елемент", който се оказва зачеркнат от външнополитическия арсенал на Путин.
Поредното потвърждение за това са отношенията с "братска" на думи Украйна. Отначало Путин е доволен от ситуацията там. Украйна заедно с Русия, Беларус и Казахстан подписва през 2003 година споразумение за създаването на Единно икономическо пространство. (ЕИП). Виктор Янукович слага подписа си под договорите между "Газпром" и "Нафтогаз", фиксиращи за пет години цена на руския газ от 50 долара за 100 кубически метра. Янукович устройва Москва като бъдещ президент, но както се оказа, не устройва значителен брой украински граждани, които в кремълските газови подаръци и в намерението за интеграция в ЕИП съзират заплаха за независимостта на страната.
Но изборите печели Виктор Юшченко, независимо от тежкото отравяне и фалшификациите във втория тур на изборите. Новото ръководство веднага поставя задачата за избавяне от руската газова зависимост и превръща търсенето на алтернативни доставки на горива приоритет на външната си политика.
През 2006 и 2008 година газовите конфликти толкова се изострят, че Русия спира доставките на газ за Украйна, което предизвиква крайно негативна реакция в Европа. Путинската дипломация прави всичко възможно да представи именно Киев като виновник за спрените доставки, но имиджът на Русия като надежден доставчик на енергоресурси е опетнен.
Западът с тревога наблюдава кремълските "маневри" първо в Грузия, след това и в Украйна. Путин силно се "обидил" от такова неразбиране и приложил известния метод – разделяй и владей.
Опитът да вбие клин между Европа и САЩ, както и между отделните европейски страни се превръща в негово външнополитическо кредо и главно оръжие, използвано в години с различна степен на ефективност.
А идеята на всяка цена да натрие носа на несговорчивите и недосегаеми по мощ американци – в своеобразна фиксидея.
Шрьодеризация. Началото
Не е изненадващо, че кагебистът Путин решава да провери западния елит за слаби места. По различно време той се сприятелява с лидери с нееднозначна репутация като Силвио Берлускони, например. Но в качеството на "слабото звено" е избран бившият германски канцлер Герхард Шрьодер.
В началото на септември 2005 година Путин и Шрьодер подписват споразумението за строителството на "Северен поток", а само два месеца след това изгубилият изборите Шрьодер става председател на North European Gas Pipeline Company (през 2006 година преименувана в Nord Stream AG.), компанията -оператор на новия газопровод. Критиките не смущават Шрьодер, новият пост явно си струва това (по неофициални данни заплатата му е около 2 милиона евро годишно).
Той така добре се вписва в "семейството" на приближените до Путин олигарси, че на 29 септември 2017 година е избран и за председател на съвета на директорите на "Роснефт".
Демократичният Запад е нееднороден, и интересите на различните държави нерядко си противоречат. През 2003 година, когато американците влизат в Ирак, президентът на Франция Жак Ширак, например, не подкрепя Буш. И Путин веднага се появява на сцената. Заедно с Ширак и същия този Шрьодер те провъзгласяват "ос на доброто" – ситуативен алианс от страни, обявяващи се против американската операция.
Путин, макар и да обича да разсъждава на тема "многостранна дипломация", предпочита разговори тет-а-тет. Да "омотае", а и да "купи" събеседника – както са го учили – не е голяма хитрост. Благодарение на това може да се намери разбиране от автократи като Тръмп, да се омае Макрон, даже да се "сприятели" с Буш. И Путин е овладял това умение.
Но да "омотае" колективния Запад е друга работа.
При това Путин не отчита, а може би просто игнорира главното: западните лидери са зависими от избирателите си, от демократичните институции в своите страни.
Никой не може да се скрие зад международното право като зад каменна стена
Обидите срещу несговорчивия Запад се натрупвали и през февруари 2007 година се "изливат" на Мюнхенската конференция по въпросите на сигурността.
Путин обръща шахматната дъска и обявява на международната общност нова партия.
В своето донякъде истерично изказване той обвинява Запада, основно американците, че те внедряват концепцията за еднополюсния свят.
Оплаква се от "хипертрофираната употреба на сила в международните дела – военна сила, която ще хвърли света във водовъртежа на следващи един след друг конфликти".
"На кого може да му харесва това?", пита Путин и продължава:
"Никой не се чувства в безопасност, защото никой не може да се скрие зад международното право като зад каменна стена".
В този реч, която дълбоко разтърсва западните лидери, новият и непознат за тях Путин легитимира своят собствен, подготвящ се "кръстоносен поход" отвъд пределите на света.
Следва Втора част
Превод: Faktor.bg