Народният съд е масово насилие, през което минават около 10 процента от всички българи

Почти всеки състав съди лица, които не са включени в обвинителния акт - рекордьор в това отношение е Първи радомирски, при който 10 от всички осъдени 81 са паднали буквално „от небето“, казва пред Faktor.bg изследователят

Интервю на Мая Георгиева

- Г-н Иванов, навършиха се 80 години от т.нар. Народен съд. Държавна агенция „Архиви“ вече представи дигитализирани документи по тази тема, излязоха и редица задълбочени изследвания и белетристични книги. Работите по проект, свързан с темата, какво  включва?

- През последните три десетилетия се натрупаха немалко изследвания, посветени на различни аспекти от дейността на т.- нар. „Народен съд“. Разбираемо, интересът е насочен предимно към централните софийски състави, които издават сурови присъди срещу политическия, културния, стопанския и военния елит на Третото българско царство. През тези тринадесет столични процеса обаче преминават едва малко над десет процента от всички осъдени. Оказва се, че за мнозинството българи, изправени пред „Народния съд“ не знаем почти нищо. Спорни и несигурни са дори точният брой на провинциалните състави, какво да говорим за числото на осъдените. Не е съвсем ясно например имало ли е процеси в Перник, Никопол и Кнежа, а дори официалните данни, дадени от главният народен обвинител Георги Петров и неговият съгражданин – министърът на правосъдието Минчо Нейчев, се разминават с по няколко стотин души. 

Всичко това ни амбицира, един екип от утвърдени вече български историци, но и млади учени, докторанти и студенти, да разгърнем пожълтелите страници на присъдите и да съберем всички имена на съдени от „Народния съд“. Проектът ни стана възможен благодарение на финансовата подкрепа на Фонд „Научни изследвания“, който в края на миналата година го класира на първо място сред подадените проекти в областта на обществените науки.

Начинанието наистина е сизифовско, защото ще трябва да прегледаме над 1500 папки, в които са запазени присъдите на близо 11 хил. българи. Наред с информация относно обвинението и присъдата за всеки, изправен пред един от близо 80-те съдебни състави, които разглеждат между 120 и 140 дела. В края на проекта ни цялата събрана информация ще направим достъпна на специален интернет сайт, но и в отделно издание на хартия.

- От материалите, които сте успели да обработите досега, става ли ясно къде са били създадени провинциалните състави на Народния съд, какви  хора в провинцията са били привлечени като обвиняеми и за какво са били съдени?

- За т.нар. провинциални състави до сега не се знаеше почти нищо. Какви са хората съдени, за какви реални или мними престъпления. Именно тази празнина, стъпка по стъпка, вече започнахме да запълваме с останалите членове на нашия изследователски екип. 

Първите ми впечатления са, че процесите могат да бъдат разделени на две основни категории. Такива, които имат за цел да ликвидират политическите конкуренти на БРП (к) и са насочени срещу различни групи от елита на Третото българско царство. Сред тях попадат тринадесетте софийски състава, както и онези, които заседават в големите български градове – Пловдив, Русе, Варна и пр. Втората група са процеси за отмъщение на висшия и среден военен и полицейски кадър по места, голямата част от който е бил активно ангажиран с борбата срещу т.нар. „комунистическа опасност“. Например процесите в Ботевград, Пирдоп, Радомир и пр. В тях, наред с мнозинството офицери, полицаи и жандармеристи, немалко от които са доста „окървавени“, винаги има пришити обикновени хора, жертви на стари междуличностни вражди и лични вендети.

Ако ми позволите, ще скицирам само един подобен случай, на който попаднах буквално вчера в архива. През март 1944 г. партизани убиват учителя в село Билинци, Брезнишко Симеон Дивдуркин. Съпругата му, Надежда, учителка в същото село и майка на три деца, подава жалба в полицията, в която сочи убийците на мъжа си. За това ѝ провинение през пролетта на 1945 г. тя е осъдена от местния състав на „Народния съд“ на 1 г. затвор, глоба от 50 хил. лв. и конфискация на 1/3 от имуществото ѝ.

- Според Наредбата-закон за Народния съд във всеки състав е трябвало да има поне един юрист, а останалите членове са били избирани, казано най-общо, от хора на комунистическата власт. Какъв е  профила на тези лица, какво казват документите за тях?

- Единственият състав, за който до сега успях да намеря подобна информация е този, заседавал в Трън. От запазена заповед за назначението им в „Народния съд“ са включени адвокат, съдия-изпълнител, селски учител и двама земеделци. Много вероятно такъв е бил профилът и на останалите съдебни състави, но за да установим със сигурност това ни трябва още много работа. След обвинителните актове, присъдите и другите материали по делата ни предстои да се заровим в протоколите на местните организации на БРП (к) и на ОФ, в които се надяваме да намерим нужната ни информация.

- Попаднахте ли на някои по- скандални дела или знакови лица,  които са били изправяне пред провинциалните състави на Народни съд?

- Натъкнах се на съдия, Евтим Пандурски, подписал присъдите на Първи и Втори горноджумайски състав с отпечатък от палеца си. В двата процеса, от този неграмотен „съдия“ са осъдени 227 души, от които 99 на смърт. 

Друг „любопитен“ факт е, че почти всеки състав съди лица, които не са включени в обвинителния акт. Рекордьор в това отношение е Първи радомирски състав, при който 10 от всички осъдени 81 са паднали буквално „от небето“ и са включени в последния момент в делото.

Бях много впечатлен и от дългите списъци на отсъстващи от процесите обвиняеми. За тях в протоколите обикновено е отбелязвано, че са в неизвестност. Но, когато се заровим в материалите по делото, виждаме че немалко от тези хора преди да „изчезнат“ дават саморъчни показания в милицията. Явно за тях е преценено, че няма достатъчно доказателства за осъдителна присъда, поради което са избити и заровени в масови гробове още преди началото на „Народния съд“.

- Сред документите  със сигурност има показания на привлечените като подсъдими – какво четете между редовете в тях?      

- Повечето от показанията са силно инкриминиращи и трудно можем да си представим, че те са дадени доброволно и без упражнено насилие. Тези ми подозрения се потвърждават напълно от следното заявление, което прави обвиняемият Пенчо Дюлгеров от с. Осенец, Разградско: „Показанията, които написах при разпита ми в служба „Държавна сигурност“ не отговаря на истината. От мен те бяха насилствено изтръгнати, а аз заставен насила да [ги] напиша“.

Тук сигурно е мястото да кажа, че всички тези фрапантни случаи сме документирали и постепенно ще качваме на Фейсбук страницата на проекта ни под името „Народен съд в България 1944-1945 г.“.

- Така нареченият Народен съд нанася сериозна травма върху българското обществото, но успяхме ли да извлечем поуките от зверствата на комунистическия режим?

 - Ние бързо забравяме миналото и рядко се учим от историческите си грешки. Опасявам се, че това се дължи на имунната ни аисторичност като общество. Обичаме да се хвалим със своята 1300-годишна история, но отказваме да я осмислим. Това важи с особена сила за т.нар. „близко минало“, за онези 45 г. на тоталитарно управление, което днес някои се опитват да превърнат в поредната фалшива икона за подражание.

Трябва да си дадем сметка, че „Народният съд“ не е еднократен акт на възмездие, а най-видимата част от една проточила се повече от десетилетие вълна на масово насилие, през което минават вероятно около десет процента от всички българи. Терорът е отприщен с масовите убийства след 9 септември, канализиран е в „Народния съд“ и продължава на тласъци с редуващите се една след друга кампании по изпращане в лагери, изселвания и интерниране в далечни краища на страната. За добро или за лошо, единственият относително документиран етап от тази проточила се вендета е „Народният съд“ и именно затова проектът ни ще се опита да събере и анализира всичко налично за него в архивите. За да прочетем най-сетне тази срамна страница от историята ни, преди да я затворим.