Едвин Сугарев

На 5 ноември 1994 г. президентите Бил Клинтън, Борис Елцин, Леонид Кучма и британският премиер Джон Мейджър полагат подписите си под меморандума от Будапеща, с който вече независимата Украйна се отказва от своите ядрени оръжия, като в замяна на това САШ, Руската федерация и Великобритания гарантират нейната независимост и териториална цялост – и се ангажират да не използват срещу нея оръжие, заплахи или друга сила. По това време Украйна е третата ядрена сила в света – на нейна територия са разположени 1700 оръжия с ядрени бойни глави, останали от разпадналия се наскоро СССР. (Защо точно там впрочем е пределно ясно – защото Украйна е най-близката териториално позиция, удобна за атака срещу „прогнилия империалистически Запад“, както го наричаха тогава.) 

Това е един от 

големите парадокси на съвременната история

 Ако Украйна беше отказала да участва в процеса за ядрено разоръжаване и беше запазила ядрените оръжия на своя територия, Путин нямаше и да си помисли да я нападне. Ако Бил Клинтън и Джон Мейджър бяха настояли тези ядрени оръжия да бъдат унищожени, вместо да бъдат върнати на Русия, както става по силата на меморандума от Будапеща, днес възможностите да се рекетира светът с дрънкане на ядрено оръжие биха били значително по-ограничени. Тогава обаче никой не си е представял, че след падането на Берлинската стена е възможно някой да се заеме с възстановяване на СССР, да предяви претенции към страните от Източния блок и да започне мащабна война в сърцето на Европа, възстановявайки редом с това заплахите от времената на Студената война.

Войната в Украйна обаче поставя един много сериозен нравствен въпрос: а какво става с гаранциите, поети тогава? Защо Путин не ги спазва е повече от ясно: защото имперската психика на фашистки диктатори от подобен тип е нравствено безразлична, а дадената дума не струва повече от хартията, на която е записана. Но ангажиментът не е само от руска страна – ангажиментът е и от страна на Запада, представен в това договаряне от САЩ и Великобритания. И ако западният свят държи на този си ангажимент, остава открит въпроса защо тогава негова евентуална военна намеса в защита на Украйна винаги е била отхвърляна като немислима – и защо предоставянето на определени въоръжения, като самолети и далекобойни ракети, и досега е табу и за САЩ, и за Европа?

Разбира се, лесният отговор на този въпрос е, че по този начин се търси възможност да се избегне прерастването на регионалния конфликт в глобален. Същевременно обаче всички съзнават, че от военна гледна точка това е битка между Давид и Голиат, в която украинците се сражават и плащат с кръвта си не просто в защита на своите територии, а и 

в защита на демократичните ценности на западния свят

 В тази ситуация да стоиш отстрани и да наблюдаваш тази битка, помагайки с оръжие на нападнатата страна, но без да се намесваш в нейна защита, е най-малкото нравствено двусмислена ситуация. Да не говорим за нещо безспорно и изначално ясно: ако Украйна изгуби в тази война, военната машина на фашистка Русия няма как да бъде спряна – тя ще продължи нататък: първо през Молдова, а след това, овладявайки стратегически важния център на Европа чрез териториите на Украйна и Белорус – към Балтийските страни или към България, заемаща стратегически важно за Русия крайбрежие на Черно море. 

И още нещо е важно, впрочем също от нравствена гледна точка: 

победата над Русия е единствената гаранция за световния мир

 Ако тя не се състои, това ще окуражи всички големи и малки диктатори, ще бъде доказано, че и през 21-ви век правото е на силния, а не на международния ред с неговата сложна структура от писани и неписани правила и отношения. Тогава нищо няма да попречи на Китай да нападне Тайван, КНДР да тръгне да „освобождава“ Южна Корея, Вучич да „си вземе“ Косово, Република Сръбска да обяви независимост и да разпадне Босна и Херцеговина – и глобалната война да се окаже неизбежна. 

На този фон би трябвало да е пределно ясно колко неуместни, а и направо вредни са призиви като този на Макрон да се остави „достоен изход“ на Путин, или този на Кисинджър да бъдат направени компромиси и териториални отстъпки от страна на Украйна – в името на мира. След хилядите военни престъпления, извършени на украинска територия, би трябвало да сме разбрали, че 

Русия е терористична държава,

 а с терористи, както е добре известно, не се преговаря, а дадената от тях дума още на следващия ден не важи.

Що се отнася до ядрения шантаж, то другото, което би трябвало да е ясно, е че на Русия не и достига потенциал да бъде световна сила, че нейната армия не е несъкрушима и че единственото, което й остава, са ядрените заплахи. Путин ще продължи да ги отправя, тъй като те са и последната сламка, за която се държи – с надеждата, че Западния свят ще се уплаши и ще му осигури онзи „достоен изход“ от ъгъла, в който е натикан като подгонен плъх. И ако западния свят не постави и своя ракетен потенциал под пълна бойна готовност – и не обясни не само на Путин, но и на неговите генерали какво ще последва, ако бъде забелязано каквото и да е агресивно раздвижване в неговите ядрени бази, нищо чудно кремълските ястреби да се изкушат да използват тактическо ядрено оръжие – примерно срещу Киев, или пък да нанесат масиран ядрен удар срещу „колективния Запад“, с който по тяхно мнение воюват. 

Струва ми се, че е крайно време да се разбере, че 

непримиримостта към агресора и военната помощ за Украйна не са жест, а задължение на Западния свят

 И е крайно време всички доморасли „миролюбци“ да разберат, че отказът от такава помощ и снишаването, за да не си помисли Путин нещо лошо за нас, е заставане рамо до рамо с агресорите. Нещо повече, ако си позволя да се позова на родни примери – това е в прекия смисъл на думата национално предателство. 

Няколко аргумента в това отношение. Ако сме против санкциите срещу Русия, ако защитаваме мира, като не помагаме на жертвата на агресия, ако определяме военната помощ като гасене на пожара с бензин и ако лъжем най-безочливо, че България няма възможност да достави такава, ние на практика 

подриваме собствената си национална сигурност

 В това отношение, при днешната остро кризисна ситуация можем да разчитаме само на НАТО при евентуална агресия срещу собствените ни граници. Но ако срутим доверието в себе си като лоялни евроатлантически партньори, то на кого можем да разчитаме тогава? На Евразия? На все по-победената Русия? На Иран и Северна Корея? Безкрайно интересно е как би отговорил на този въпрос тъй наречения „натовски генерал“, който се явява български президент.

Войната не се води само на територията на Украйна, тя размества световните пластове, променя съотношението на световните сили, трансформира световните ценности. Ако днешните български управници нямат усет за това (или рубладжийски са продали своите усети), утре страната ни няма да може да се позиционира на печеливша позиция в новия свят, който ни очаква след нейния край. Тя впрочем и сега губи стотици милиони долари от това, че отказва военна помощ за Украйна – тъй като с това отказва и шанса за модернизиране на българската армия чрез предлаганите многократно триъгълни сделки за въоръжение. Да не говорим за утре – когато ще бъдат възлагани поръчки за много милиарди за възстановяване на разрушената от руската агресия страна, и когато готовността за инвестиции в страната ще се измерва с нейната готовност за общи действия по отношение на тази война. 

Добре е да помним, че това не е просто агресия на Русия срещу Украйна – това е и 

агресия на варварството срещу цивилизования свят, 

битка на миналото срещу бъдещето – доколкото Русия е страна, избрала да живее именно в миналото: това на Иван Грозни и Петър Първи. Твърде дълго проспивахме симптомите за тази бъдеща битка: войните в Чечня, войната в Грузия, анексирането на Крим, намесата на Русия на страната на Башар Асад в Сирия. Това проспиване впрочем е сред нравствените проблеми, пред които ни изправя войната – западния свят като че ли прие желаното за реално, като отмина многото знаци, които повече от ясно показваха с кого си има работа. Но това важи с още по-голяма сила и за България – за разлика от западния свят, ние вече сме преживели руска агресия с всички нейни последствия. Паметта за концлагерите и избитите без съд и присъда е вградена в нашата история – и би трябвало вече да знаем как трябва да се посрещнат агресори от подобен тип – така, както ги посрещнаха украинците. Не само морално недопустимо, но и направо омерзително е да се правим, че не знаем за какво става дума.