Хари Хараламбиев

В прекалено дългия си живот съм се възхищавал на забележителни футболисти, които са ме привличали със своя футболен талант. Трима от тях са кодирани във вече носталгичната ми памет: Георги Аспарухов, Георги Соколов и Божидар Искренов. Те бяха дълбоко свързани със своето призвание. От играта им лъхаше лекота и вдъхновение.

Наскоро „Радостта на народа” Божидар Искренов ни запозна със своята мемоарна книга „Без обувки”. Тя ме срещна с талант, изтъкан от доброта и благородство.

В спомените, написани с изискан стил, Божидар уверено е казал, че е бил обречен да бъде футболист, ако и да не е имал футболни обувки. Той е

 роден с усет за футболната игра,

която е сред най-великите версии на безсмъртието.

От мемоарите читателят ще узнае, че неговото футболно майсторство не се вмества в строгите рамки на играта. При него са налице природно дарование и футболна зрялост.

Със съдействието на журналиста-съавтор Васил Колев, Божидар Искренов е разказал непринудено за събития и личности, белязали неговия житейски и професионален път. Споменава имена, близко до сърцето му. Говори за тях с любов и признателност. Аз не срещнах нито един язвителен или непристоен ред. За своя треньор Иван Вуцов е посветил сърдечни думи – думи на благодарност. Чувствал го е като втори баща. Нарекъл го е Тате.

По-старите привърженици на любимия му Левски все още не са забравили онзи злополучен мач с белгийския Антверпен, игран на 26 септември 1989 г., загубен с 4:3.

И до днес съзнанието ми нерядко бива пронизано от написаното за мача: „Божидар, този Господин Футбол, както го нарече един от наблюдаващите го мениджъри, е личност с широка душа. След последния сигнал не само бе забравил „греховете” на Петьо, но окуражаваше разстроените си съотборници, на някои от които сълзите не бяха изсъхнали: „Забравете този мач, мислете за следващия, за да не повтаряме същите грешки”.

Такъв е Искренов – четвъртият в този мач,

но самотен ас на „сините”

 Играчът, за когото Андре Гофо от вестник „Ла дерниер йор” писа, че „отваря пространства не само за себе си и съиграчите си, но и за сбъднати футболни мечти”.

И тъкмо за това съм благодарен на съдбата, която се намеси в познанството ми с Божидар.

За да разбереш Искренов, необходими са две неща: на първо място сърцето, а след това ти е нужен умът. Но и двете в неделимо единство.

Той е вярвал в своите възможности, позволили му да кали собствената си личност. Бил е наясно, че трябва да се уповава на собственото си АЗ, тъй като не принадлежи на никой друг. Ако загуби АЗЪТ, неминуемо се превръща в НИКОЙ.

Божидар умело разказва за Христо Стоичков, за първите му стъпки в националния отбор на България, настанявайки го при себе си в хотелската стая. Увлекателно, със силата на писаното слово, споделя за своя престой в Лозана. А за да бъдеш футболист в чужбина значи да се самопровериш дали носиш таланта в себе си. Той го е носил.

И затова е обичан. В края на мемоарите Божидар пише: „Стадион „Раковски”. „Щом нямаш обувки, няма да играеш”. Погледът на татко. След минути първите обувки с гумени бутони.”

Животът и спортният път на Искренов са доказателство за един невероятен характер и един неукротим професионалист, който е опровергал една от най-известните мисли, принадлежащи на Джордж Оруел: „Сериозният спорт няма общо с честната игра. Той е изтъкан от омраза, ревност, самохвалство, незачитане на всички правила и садистично удоволствие от наблюдението на насилие.”

В „Без обувки” спомените са автентични и неподправени. Разказани са от човек, който никога не е губил чувството за произход.