Доротея Радева и Милен Радев, специално за Faktor.bg, Берлин

68-то Берлинале набра скорост и то не само с прожекциите на по три филма от конкурсната програма всекидневно, но и с многобройните продукции от съпровождащите секции – Панорама, Форум, Генерация (за детски и тийнейджърски филми), Кулинарно кино (за всичко, свързано с яденето), Перспективи на германското кино и пр. и пр. 

Не напразно между големите световни форуми на киното Берлинале се кичи със славата на най-популярен сред публиката фестивал. За десет дни освен  професионалните акредитирани участници и критици над 500 000 зрители изчакват с часове от нощите по дълги опашки за билети (при това съвсем не евтини – по 15 € за филмите от конкурса и 12 за останалите секции) за да видят някой от общо 385-те филма, повечето от които най-вероятно няма никога да влязат в комерсиалните кинотеатри.

Както през 2013 г. Берлинале отново стартира с филм на вечното дете-чудо на киното, уникалния, с никого не съпоставим Уес Андерсън. Но докато тогава той показа „The Grand Budapest Hotel“ и спечели с него голямата награда на журито, сега Берлинале бе открито за пръв път в историята си с анимационен филм – „Острова на кучетата“ (Isle Of Dogs). Андерсън използва така наречената техника stop motion в комбинация с кукли, рисувана и 3D анимация и постига поразителни визуални и звукови ефекти.

Приказната история със силни актуални политически елементи (корупция, свобода на словото, манипулация на гражданите от авторитарни политици и пр.) е поставена във фиктивния японски град Мегасаки. Кметът-мафиот Кобаяши решава да се избави от всички кучета в града (тъй като е любител на котките) и принудително ги интернира на пустинен остров-сметище в океана. Кучешките стопани се примиряват пред държавната пропаганда и насилието. Разбира се кучетата постепенно се организират и разбунтуват след множество зрелищни конфликти, преследвания и драматично-трогателни сцени.

За участие във филм на Уес Андерсън звездите на световното кино се редят на опашка, пък дори и филмът да е „само“ анимационен. Така кучетата в „Острова на кучетата“ са озвучени от цяло съзвездие на актьори: Бил Мъри, Скарлет Йохансон, Харви Кайтел, Ед Нортън, Джеф Голдблум... Чак самата Йоко Оно озвучава елегантната и сексапилна кучка Йоко.

С голямо лично вълнение пишещите тези редове споделят впечатленията си от единствения руски филм в програмата – „Довлатов“ на Алексей Герман - младши. Сергей Довлатов е за нас почти митична фигура. Неговите остроумни, саркастични, печални и безумно смешни радиоесета, неговият ироничен баритон ни съпровождаха в течение на десетилетия по вълните на Радио Свобода от нюйоркската редакция. Слушахме го през воя на заглушителите чак до смъртта му през 1990 г. в Ню Йорк, когато той си отиде внезапно и остана вечен емигрант с нито една издадена книга в родината.

Междувременно Сергей Довлатов е всепризнат любимец на интелигентната руска публика, книгите му се издават в милионни тиражи и ето че Алексей Герман - мл. е заснел един незабравим филм за живота на писателя през 70-те години на миналия век в тогавашния Ленинград преди той да емигрира през 1978 г.

Сивият, мрачен, мразовит, враждебен Ленинград. Мъгливият, потискащ, тоталитарен Ленинград, където се смачкват талантливи хора, обричат се на депресия и алкохолизъм, пречупват се съдби. Комунистическият Ленинград, родният град на Сергей Довлатов (и на Владимир Путин - съгражданин и пълен антипод на покойния писател!). Но и град на безкрайни бохемски седенки из кухните на интелигенцията, където младият Бродски, току що излязъл от лагера рецитира стиховете си и талантливи, забранени художници се превръщат в контрабандисти на чорапогащи за да оцелеят.
От години не ни се беше случвало да се почувстваме така всецяло потопени от силата на кинематографичното умение в онова далечно, но незабравено време. Да се смразим от почти материалното усещане за реалния социализъм и с облекчение да съзнаваме, че на излизане от киното няма да ни захлупи отново Царството на несвободата.

На фона на този майсторски показан и изигран образ на нечовешката съветска действителност пресконференцията на авторския екип на „Довлатов“ истински на разстрои. Тъжна гледка бе да се наблюдава как режисьорът Герман върти и суче, как прави и струва за да докаже лоялността си към управляващата Кремълска клика. Още във финалните титри ни стресна подчертано изказаната благодарност към Никита Михалков (главният путински лакей в руското кино – бел.авт.)за реализацията на филма. На самата пресконференция режисьорът усърдно се зае да убеждава събраната международна журналистика, че в Русия вече няма цензура, че никой не бива да си мисли, че Русия е нещо като Северна Корея, че днес тя била съвсем различна от стария Съветски съюз и пр. Признаваме, че когато Алексей Герман започна да хвали и благодари на Министерството на културата (с министър всеизвестният душител на руската култура, полуграмотният самозванец Медински – бел.авт.) затова, че помогнало на филма, нервите не ни издържаха и припнахме на чист въздух. 

Тъжен, вероятно неминуем в днешна Русия, конформизъм, пълна противоположност на свободата на духа на героя на филма „Довлатов“.
Още в първия репортаж от тазгодишното Берлинале разказахме за това, че за пръв път от 29 години България е представена тук в официалната конкурсна програма с игралния филм „Àга“ на Милко Лазаров. Той ще има световна премиера на последния ден на Берлинале, на гала-прожекцията, с която ще се закрие фестивалът.

Но освен „Àга“ програмата на фестивала предложи тази година още един филм с българска тема и на български автор, макар и официално филмът да е посочен като френски. Във втората по значение секция на Берлинале – Панорама премина с голям успех в зала, препълнена с онемяла и след това бурно аплодираща публика световната премиера на „Червено, твърде червено“ (Je vois rouge) на Божина Панайотова. 

Филмът е пръв по рода си лично изстрадан опит за документално проникване и на семейно, и на обществено ниво в епохата на комунистическата проказа в България. Младата авторка, напуснала след 1990 с родителите си като осемгодишно дете България, се връща от Франция двайсет години по-късно и е озадачена от съзнанието, че нищо не знае за онова време, което в семейството й е идеализирано или удобно премълчавано.

Метафорично тъкмо инструкторът й по кормуване е първият, който докато й дава наставления накъде да завие и на коя скорост да превключи, й обяснява, че дядо, който е карал мерцедес през годините на социализма и е обикалял като търговец Близкия Изток и Америка, няма как да не е бил от номенклатурата и да не е бил свързан с Държавна сигурност.

Тя започва да се пита за миналото на майка си (преводачка) и баща си (художник), които, видимо от стари видеокадри, така бързо и благополучно се устройват във Франция и както тя едва сега разбира, са били от привилегированите кадри на системата.

Божина превръща себе си в основната героиня на филма като работи при своите интервюта със система от два свързани смартфона и комбинира мониторните образи на драматичните Скайп-разговори с родителите си във Франция. Спонтанно и много автентично тя прави от хрониката на своето спускане из дълбините и потайностите на семейното минало в напрегнат и вълнуващ филм.

Един мъчителен разказ, но и обнадеждаващ с това, че млади хора като Божина не се задоволяват с удобната и манипулативна „истината“ на старите, а настойчиво и дори с цената на лична болка питат и търсят отговори.

Не може да си живял през онова време и да не се почувстваш дълбоко разтърсен от „Червено, твърде червено“, филма, на който, както научаваме, на три пъти му е отказано кофинансиране в днешна България, така че на Божина Панайотова й се налага да го е реализира със свои и с френски средства. И това едва ли може да учуди някого...