„Памет за утре“: Спрете процедурата за присъждане награда на името на „Никола Вапцаров“ – не е бил само поет, а и терорист

Асоциация „Памет за утре“ изпрати отворено писмо до министъра на културата Евтим Милошев, МС, Комисията по култура и медии към НС и обществеността. Повод за реакцията им е обявената процедура за присъждане на наградата на Министерството на културата „Никола Вапцаров“. От Асоциацията настояват процедурата да бъде незабавно отложена, докато Министерството на културата не представи пълна обществена и историческа обосновка за избора на Никола Вапцаров като патрон на държавна награда.

Държавната награда не е литературна рецензия, казват авторите на Отвореното писмо и акцентират, че Вапцаров не е бил само поет. Според официалната биографична справка на Държавна агенция „Архиви“ през 1941 г. Никола Вапцаров става ръководител на Централната военна комисия при ЦК на Българската комунистическа партия, включва се в подривна и терористична дейност инспирирана от Москва. Не по-малко притеснителна е и дейността му като изявен макенодист, работещ за откъсването на Македония от България, по указание на Коминтерна.

Ето и пълния текст на писмото:

ОТВОРЕНО ПИСМО

ПОЕЗИЯТА НЕ Е ИНДУЛГЕНЦИЯ

Спрете държавната награда „Никола Вапцаров“ до провеждането на честен обществен дебат

До г-н Евтим Милошев, министър на културата

До Министерския съвет на Република България

До Комисията по културата и медиите при Народното събрание

До българските културни институции и творчески организации

До българските медии и обществеността

От Управителния съвет на Асоциация „Памет за утре“

Относно: обявената процедура за присъждане на наградата на Министерството на културата „Никола Вапцаров“

Уважаеми господин министър,

На 24 август 2026 г. Министерството на културата обяви, че за първи път ще връчи държавна награда „Никола Вапцаров“ за високи творчески резултати в областта на поезията. Отличието включва художествена пластика, грамота и 5112,92 евро публични средства – равностойността на 10 000 лв. 

Асоциация „Памет за утре“ настоява процедурата да бъде незабавно отложена, докато Министерството на културата не представи пълна обществена и историческа обосновка за избора на Никола Вапцаров като патрон на държавна награда.

Не оспорваме мястото на Вапцаров в историята на българската литература. Не призоваваме неговите стихове да бъдат забранявани, премахвани от учебните програми или подлагани на идеологическа цензура. Литературата трябва да бъде четена, изследвана и оценявана свободно.

Но държавната награда не е литературна рецензия.

Когато Министерството на културата поставя името и образа на определена личност върху свое официално отличие, то не оценява само нейния талант. То я превръща в държавен символ, морален патрон и пример, с който публичната власт се отъждествява. Именно затова изборът изисква не митология, а цялата историческа истина.

Вапцаров не е бил само поет

Според официалната биографична справка на Държавна агенция „Архиви“ през 1941 г. Никола Вапцаров става ръководител на Централната военна комисия при ЦК на Българската комунистическа партия. Задачата на комисията е била да осигурява оръжие, квартири и документи на нелегални комунистически функционери. През март 1942 г. Вапцаров е арестуван, а на 23 юли същата година е осъден на смърт и разстрелян. 

Това не са политически внушения на Асоциация „Памет за утре“. Това са факти, публикувани от българските държавни архиви.

Следователно не става дума само за човек с леви убеждения, за автор с абстрактни социални симпатии или за поет, изразявал несъгласие с властта. Става дума за ръководен участник във военния апарат на нелегална комунистическа партия – апарат, чиято дейност включва снабдяване с оръжие и подпомагане на конспиративна мрежа.

Може да се спори дали понятието „тероризъм“ е приложимо като точна юридическа квалификация към конкретните действия на Вапцаров. Не може обаче да се отрича документираното му участие в незаконна въоръжена политическа структура.

Ръководител на военна комисия, осигуряваща оръжие за нелегална партийна мрежа, не може да бъде представян от държавата единствено като „поет на мира“, а останалата част от биографията му да бъде изрязана като неудобен кадър.

Подобно премълчаване не е културна политика. То е държавно производство на митология.

Смъртната присъда не заличава политическия избор

Ние не оправдаваме прибързания процес, жестокостта на смъртната присъда или разстрела на Вапцаров. Отхвърлянето на едно несправедливо или нечовешко наказание обаче не изисква превръщането на осъдения в безусловен морален авторитет.

Историческата трагедия не е индулгенция.

Литературният талант не отменя политическата биография. Състраданието към трагичната съдба не налага държавна канонизация. А една демократична държава не бива да подменя сложната истина с удобен, идеологически почистен портрет.

България има действащ Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Вапцаров е разстрелян преди установяването на този режим и не може автоматично да бъде натоварван с отговорност за извършените след 9 септември 1944 г. престъпления. Но именно наличието на този закон задължава държавните институции да проявяват особена историческа отговорност, когато възстановяват символи и канони, изградени и използвани от комунистическата държава. 

Защо е необходима втора държавна награда за поезия?

Със същото изменение на Наредба № 2 Министерството на културата създава:

• награда „Христо Ботев“, връчвана на всеки две години за поезия и публицистика, с парична стойност 10 000 лв.; 

• награда „Никола Вапцаров“, връчвана на всеки три години за поезия, също с парична стойност 10 000 лв. 

Това поражда очевидни въпроси:

Каква културна необходимост налага съществуването на две почти припокриващи се държавни награди?

Защо вече съществуващата награда „Христо Ботев“ не е достатъчна за признаване на високите постижения в българската поезия?

По какви критерии именно Никола Вапцаров е избран за втори държавен патрон?

Защо не е предпочетено неутралното наименование „Национална награда за българска поезия“, което би обединявало, вместо да разделя?

Кой е действителният инициатор на наградата и кои организации са настоявали за нейното създаване?

В мотивите, възпроизведени от Съюза на българските писатели, инициативата е представена като средство за издигане на авторитета на Вапцаров сред новите поколения. Самият Съюз я определя като „възстановяване на държавната награда“ и я свързва с международното отличие, учредено през 1979 г. и връчвано през 1979, 1984 и 1989 г. 

Следователно не става дума просто за ново професионално отличие за съвременна поезия. Става дума и за съзнателно възстановяване на символна традиция, възникнала при режима на Народна република България.

В демократична България подобно решение не може да бъде прокарано като административна подробност, без задълбочен разговор за историческата натовареност на избраното име.

Настояваме Министерството на културата:

1. Да отложи процедурата по връчване на наградата през 2026 г., докато не бъде проведено открито обществено обсъждане. 

2. Да публикува пълните мотиви за избора на Никола Вапцаров, имената на инициаторите, получените при обществената консултация становища и начина, по който те са били разгледани. 

3. Да обясни публично защо е необходима втора държавна награда за поезия, след като вече съществува наградата „Христо Ботев“ със сходен предмет и същата парична стойност. 

4. Да организира обществено изслушване, в което наред с литературоведи и творчески съюзи да участват историци на комунизма, представители на Държавна агенция „Архиви“, организации на пострадалите от тоталитарните режими и независими граждански сдружения. 

5. Да разгледа изменение на наредбата, с което отличието да бъде преименувано на „Национална награда за българска поезия“ или да бъде обединено с вече съществуващата награда „Христо Ботев“. 

6. Да гарантира пълна прозрачност на избора – публичен състав на комисията, декларации за конфликт на интереси, ясни критерии, протокол от обсъжданията и подробно мотивирано решение. 

Паметта изисква цялата истина

Никола Вапцаров може и трябва да бъде четен. Но трябва да бъде четен целият – с поезията, таланта и трагичната му съдба, но и с комунистическата принадлежност, военната комисия, нелегалната структура, оръжието и последвалата десетилетна държавна митологизация на неговия образ.

Демокрацията не забранява неудобните автори. Демокрацията отказва да превръща половината истина в официален култ.

Министерството на културата няма право да използва парите на всички български граждани, за да налага като безусловен държавен символ личност, чиято политическа дейност продължава основателно да разделя обществото – още повече когато вече съществува държавна награда на името на Христо Ботев.

Паметта не е пропаганден реквизит.

Културата не е индулгенция.

Талантът не заличава политическия избор.

Докато Министерството не е готово да каже цялата истина за Никола Вапцаров, то няма моралното право да отлива неговия образ върху държавно отличие и да го превръща в официален патрон на българската поезия.

Управителен съвет на

Асоциация „Памет за утре“

25 август 2026 г.