Илиана Славова

Няма и седмица откакто американският президент Доналд Тръмп се оплака, че китайският автократ Си Дзинпин, руският – Владимир Путин, и севернокорейският – Ким Чен Ун, заговорничат срещу САЩ на срещата на ШОС в Китай. И драматично констатира, че Русия и Индия са станали

 част от "тъмната Китайска империя"

Но пък иска да види Путин и Си на форума на G20 в Маями през идната година. Готов е преди това да се срещне със Си в Южна Корея. Не смята да порицава Путин. Руските медии дори писаха, че го очаква в голф комплекса си. Междувременно кремълският сатрап предприе най-масираната атака срещу Украйна и столицата Киев от началото на войната, като демонстративно се прицели в сграда на украинското правителство. Причини нови невинни жертви. И отново нито една осъдителна дума от президента на САЩ. При опита на медиите все пак да изтръгнат от него някаква реакция с въпроса дали е готов за нов етап от налагане на санкции срещу Русия, последва лаконичният отговор „Да, готов съм“ – без уточнения кога, как и дали. Все пак „готовността“ и реалното предприемане на действия са различни неща. И несъмнено ще положи всички усилия да не направи нищо, доколкото зависи от него. Вече сме виждали това.        

Разбира се, 

Тръмп изглежда шизофренично 

с лутането между недоволство и безкрайни аванси към Путин. Но само на пръв поглед. Защото недоволството му е като оплакване на ученичка, която не присъства на купона на популярните момичета. Не иска да се конфронтира с автократите, търси признанието им. Защото самият той е автократ по природа, чувства се дискомфортно в „оковите“ на демокрацията – затова и усилено се опитва да я демонтира. Независимият съд, правомощията на щатите, опозицията, свободните медии са просто досадни пречки пред величието му на крал, супермен и папа. Много би искал Путин, Си и Ким да удостоверят това величие вместо да му се надсмиват на сбирката си в Китай.      

Всъщност Тръмп получи от собственото си лекарство. След като се подигра с лидерите на демократичния свят, постилайки червен килим пред Путин в Аляска, му се наложи да преглътне показната близост между Путин, Си и Ким, разиграна в другия край на света. Целият патос на тезата, че Русия трябва да бъде ухажвана, за да не е в орбитата на Пекин, беше занулен от демонстрациите на Си по време на срещата на ШОС и помпозния парад в китайската столица – че Китай няма да се задоволи с нищо по-малко от ролята на хегемон в новия световен ред, който се опитва да наложи с активното съучастие на Москва и другите сродни режими.

Политическата оргия на автократите стана възможна заради тоталната неспособност на Доналд Тръмп да предвиди последиците от собствените си действия. Вероятно и заради зависимости, които му пречат да предотврати разрушителните последици, дори когато е способен да ги види.   

Дали си е давал сметка, че постилайки килим пред Путин, всъщност постила за 

триумфа на автокрациите над демокрацията

А дали би променил това, ако приемем, че го е осъзнавал? Едва ли, имайки предвид пренебрежението му към демократичния ред и международното право. Но със сигурност не си е представял възхода на автокрациите така. Тръмп влезе във втория си мандат с идеята, че ще се договаря с Путин за подялба на света – ще му остави Украйна и цяла Европа, за да може той самият да царува в Западното полукълбо Ще вземе Гренландия, Панамския канал и дори Канада. (Даже Кремъл официално го поощри.) Разбира се, с цената на разпад на международния ред и унищожаване на досегашните съюзи на САЩ. И президентът Тръмп доста се постара в тази посока. Но подцени Си, излъга се в симпатиите на Путин и се провали в анализа на евразийските реалности.      

„Най-добрата война е да разбиеш замисъла на противника; на следващо място – да разбиеш съюзите му; на следващо – да разбиеш войската му. Най-лошото е да обсаждаш крепости.“ – казва Сун Дзъ в „Изкуството на войната“. Си добре помни това, което китайците са знаели преди 25 века, а Тръмп никога не е осмислял. В момента лагерът на автократите работи не без успех по втората точка, а ако се съди по ожесточението, с което трупа военна сила, не смята да се бави твърде много с преминаването към третата. 

Амбициите на автократите не са от вчера, но с нелепото шоу в Аляска президентът на САЩ им даде легитимност. 

Извади Путин от изолацията, 

отърва го от образа на международен парий и го легитимира като световен фактор. Неглижира усилията на Европа да отстоява границите между добро и зло, законност и  престъпление. Защо тогава Си да не премине триумфално с него и Ким по червения килим? Не прави нищо, което лидерът на (доскорошната) сила №1 в света да не е направил. Защо да не заяви претенциите си за световна хегемония, щом Тръмп е склонен да разговаря по същата тема със зависимия от Пекин руски автократ?   

Поведението на американския президент дава алиби и на политици, които се появиха в масовката на Си, като Атанас Зафиров. Доскоро в БСП думи като „комунизъм“ и „комунистически“ бяха негласно табу, за да не компрометират усилията на партията да гради образ на модерна европейска формация. Днес явно не е проблем председателят й да разменя любезности с лидера на китайските комунисти и да стои редом със сатрап като Путин – изпран лично от Тръмп. Разбира се, „алибито“ не е извинение. Защото  присъствието на Зафиров на форума в Китай подкопава геополитическия избор на България и единството на Европа в момент, когато демократичният свят е подложен на безогледни атаки от страна на автокрациите. След тази визита той 

не може да има легитимност като вицепремиер 

на проевропейско правителство.       

Прави впечатление също засилената активност на словашкия прeмиер Роберт Фицо след завръщането му от Китай, особено внезапната му загриженост за Украйна и нейната евроинтеграция. Може това да е знак за дистанциране от Путин, след като Си се позиционира като лидер в алианса на автократите. Възможно е също да е подвеждаща стъпка в многоходова операция.   

Това традиционно се свързва с подхода на руските служби при провеждане на хибридни операции, но идеята, че военното дело се основава на заблудата също е изречена от Сун Дзъ. 

Каквото и да стои зад поведението на Фицо, то е част от промените в пейзажа на международната политика вследствие на срещата в Китай.  

Заявката, която направи Си пред ШОС твърде много напомня тази на Путин от конференцията в Мюнхен през 2007 г. Той не смята да се примирява с доминирания от Запада международен ред. Смяната на лидерството в лагера на автократите е факт. Но целите остават непроменени.   

Впрочем, доктрината на Валерий Герасимов за воденето на хибридна война по същността си също не е руско изобретение. В основата й отново стои идея на Сун Дзъ: „Сто пъти да влезеш в битка и сто пъти да победиш - това не е най-доброто. Най-доброто е да покориш чуждата армия без да се сражаваш.“

Днес просто оригиналът измества подражанието, което прави битката за бъдещето на света още по-тежка. Европа и демократичните общества като цяло трябва да са готови да се сблъскат с много коварство.