Тя е член на гражданската организация „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“, обединяваща бившите лагеристи от концлагера „Белене“ и техните близки. Заедно с Нов български университет и фондация „Истина и памет“ неправителствената организация е съорганизатор на конференцията „Жертвите помнят“ – 40 години от насилствената асимилация на турското малцинство от тоталитарния комунистически режим в България (декември 1984 г.), която ще се проведе на 12 декември 2024 г. в НБУ. Като участничка в предстоящото събитието г-жа Ислямова се съгласи да отговори на въпросите на журналиста Христо Христов в първото интервю, което дава през живота си.

Интервю на Христо Христов

 - Г-жо Ислямова, най-напред искам да ви благодаря за това, че се съгласихте да разговаряме по една тема, която съм сигурен, че събужда във вас трагични спомени и много мъка. Ще ви помоля най-напред да се представите.

- Казвам се Хатидже Ислямова и съм родена в село Ябланово, Сливенско, през 1963 г. Родителите ми бяха работници. Татко беше тракторист, а майка ми обща работничка в с. Ябланово. Завърших основно образование в родното ми село. През лятото работихме на тютюна. Беше хем трудно, хем весело. Между семействата си помагахме. Щастливо детство имахме. Започнах работа в предприятие „Котленски край“. Там правихме ръчно тъкани килими. През 1980 г. се омъжих за Ибрахим Ислям. Мъжът ми беше учител по физкултура в нашето училище „Никола Вапцаров“ в Ябланово. Като се оженихме той започна работа като треньор по борба в спортното дружество в гр. Котел. По същото време започна да учи задочно спортно висше образование във Варна. През 1981 г. се роди нашият син Вели и бяхме много щастливи. Две години по-късно, през 1983 г., се роди вторият ни син Хасан.

 - Казахте, че сте от Ябланово. Известно е, че това е населеното място, което е оказало най-силна съпротива срещу насилствената асимилация. Вие и вашето семейство там ли бяхте, когато се е случило това?

- В навечерието на новата 1985 г. се бяхме събрали всички семейни приятели, за да я отпразнуваме. И това беше последното радостно събитие. Доколкото си спомням на 16 януари 1985 г. милицията събра всичките ловни оръжия на ловците от селото ни Ябланово. Нашите съселяни започнаха да се притесняват. Навсякъде имаше хора, които се събираха на групи. На 17 януари 1985 г. през нощта властите са дошли и са влезли тайно в кметството през задния прозорец и са изнесли всички документи от гражданския регистър с рождените имена на всички хора в селото. Тогава като се разбра това хората организираха охрана на селото. На 18 януари същата година пристигнаха група милиционери за смяната на имената. Стана сблъсък между съселяните и милицията, която не успя да влезе в село и се върна. Дойде и 19 януари 1985 г. – тази дата се превърна превратна в повратна точка в нашия живот. Тогава властите се върнаха, но този път дойдоха с танкове и войници и смачкаха нашата мирна съпротива срещу погазване на основните човешки права.

 - Може ли да опишете какво се случи?

– Двете ми момчета, които бяха още невръстни и двете ми сестри, бяха скрити в избата на дома на родителите ми. Властите без предупреждение започнаха да стрелят по хората и аз избягах при децата. Голям ужас беше! Кат отидох при майкини, мама плачеше и ме питаше: „Какво става, къде са баща ти и мъжът ти? Живи ли са…“ Много се извинявам, но не намирам думи да разкажа за ужаса, който изпитахме тогава. Не може да се опише, трябва да се преживее, за да се разбере…

 - Какво се случи с вашето семейство след смазването на съпротивата на селото?

- След няколко дни нещата утихнаха, но ние вече бяхме други хора. Мъжът ми отново тръгна на работа. На 8 февруари 1985 г. обаче той отиде, но не се върна от работа. На другия ден веднага отидох в работата му и директорът на спортното дружество ми каза, че са го взели от МВР. Дотогава не знаех къде се намира вратата на МВР в Котел.

 - Беше ли ви обяснено защо той е арестуван?

- Служителят на вратата на районното управление на МВР в Котел изобщо не ме пусна вътре. Блъсна ме с приклада на оръжието си и ми викна: „Изчезвай оттук!“ След два дни отидох в МВР в Сливен. Там се бяха събрали много жени от нашето село. И там научих, че е задържан…

 - Какво направихте тогава?

- Не ме пуснаха изобщо да го видя. Казаха ми по най-грубия начин, че всеки понеделник мога да му нося чисти дрехи и цигари. Попитах защо е арестуван? Отговорът беше: „Ако не е виновен нямаше да е арестуван!“ Аз пак попитах каква е причината за арестуването му, какво е вината му? И отговорът беше: Хайде изчезвай! Не ни мрънкай на главите!“

Всеки понеделник бяхме в МВР Сливен. Молех се да го видя и всеки път ми крещяха и унижаваха. Някъде след около месец успях да вляза в МВР и се качих на шестия етаж да питам и моля да видя мъжа си. Един служител обаче ме бутна по стъпалата и аз се затъркалях надолу без той дори да се обърне да види какво стана с мен… Върнах се с плач вкъщи на село.

 - Как се справяше вашето семейство без съпруга ви тогава?

- Малкият ми син Хасан беше още кърмаче. Големият ми син Вели плачеше постоянно. Искаше да хапне кюфтета, но аз нямах пари да купя месо, за да му направя. Нервите ми бяха скъсани. Гладувахме. Наложи се да бера коприва, за да я сготвя на децата. Големият син Вели всеки ден плачеше за баща си. Казваше: „Татко като беше при нас имахме всичко, а сега нямаме нищо, къде е той?“ Беше много, много трудно да оцелеем… Нямах средства, защото бях в неплатено майчинство. На човек нито нервите, нито тялото издържат. Особено когато децата ти искат да се хранят с нещо хубаво. Душата ми стана тогава на пепел…

Два месеца след арестуването на мъжа ми отново се примолих в МВР в Сливен да видя мъжа ми. Едва тогава ми разрешиха. Когато го видях не можах да го позная! Беше с брада, отслабнал неузнаваемо. Още ми е пред очите… Не приличаше на себе си. Съпругът ми Ибрахим беше задържан в ареста на МВР в Сливен общо 105 дни. Освободиха го на 17 май 1985 г. На село всяка сутрин и всяка вечер отиваше в милицията да се подписва. Нямаше право да напуска селото. На 3 юни същата година пак отиде да се подписва и не се върна вкъщи. Отидох в милицията да го търся и там ми казаха, че е арестуван. Попитах: „Защо пак го арестувате?“ А те ми отговориха: „Защото е виновен!“ Запитах къде се намира, но те ми казаха, че не знаят, да питам в МВР Сливен.

 - Кога и как разбрахме какво се случва със съпруга ви?

 - Аз пак отидох в МВР Сливен. Там ми казаха, че е в „Белене“. Аз не знаех тогава какво е „Белене“. После разбрах, че е концлагер на остров в Дунава. Попитах защо е там? Отговорът беше пак обиди и унижения. Още на следващия ден заедно с децата с колата на татко отидохме в гр. Белене, но дори не изчакаха да си довърша изречението си и ме изгониха. Следващата седмица отново отидохме в Белене. Дори не ми разрешиха да му оставя чисти дрехи. Третата седмица пак с децата отново отидохме в гр. Белене. Тогава дори не ни позволиха да влезем в града… След това заедно с други хора от Ябланово, тъй като много мъже от село бяха закарани в „Белене“, се събрахме и платихме един автобус, с който отидохме за пореден път до гр. Белене. Но отново не ни разрешаха да се видим с мъжете ни. А автобусът беше пълен с деца и възрастни хора.

 - Кога успяхте да видите съпруга си и как го заварихте, в какво състояние?

- Отново се организирахме да отидем в Белене с автобус. Като пристигнахме на портала на лагера на сушата ни казаха да почакаме, за да вземат разрешение от София. Минаха няколко часа в очакване и по едно време някой каза: „Ей ги, идват!“ И видяхме да идва една върволица мъже, които тогава са ги водили да работят по строежи в гр. Белене. Големият ми син хукна да види баща си, но се спъна във веригата, която беше опъната пред портала, падна и от удара му се счупиха предните зъби и едната веждата му се сцепи. Никой от милиционерите не помогна. Цялото лице на детето ми беше в кръв, то плачеше от болка, а като заплака и малкият също го последва. Помогнаха ми другите жени около мен, тъй като бях без свекъра и свекървата този ден. Тогава след тези перипетии за първи път се видяхме с мъжа ми Ибрахим. Когато видя баща си големият ни син Вели забрави болките. Децата не искаха да се върнат с мен, искаха да останат с баща си… Много трудно се разделихме. Децата постоянно плачеха за него…

 - Как рефлектира върху семейството ви факта, че съпругът ви е въдворен в концлагера „Белене“?

- Избягваха ни. Хората ги беше страх да общуват, за да не им се случи нещо и на тях. Дори когато децата си играеха на улицата другите деца не искаха да играят с тях. Децата са казвали на моите, че баща им бил престъпник и че сме лоши хора... Аз нямах пари, а ме беше срам да искам на заем от майкини и свекървини. Сега, когато споделям това, отново го изживявам дълбоко… Насилствената асимилация беше тест дали ще оцелеем. Успяхме. Аллах ви помогна да оцелеем. Ужасно трудни време бяха…

 - Кога съпругът ви беше освободен от лагера и се върна при вас?

 - Съпругът ми Ибрахим се върна от „Белене“ на 16 септември 1985 г. Синовете ми не се отделяха от него. Дори не го оставяха да отиде до тоалетната, чакаха го пред вратата. Страхувахме се, че пак ще ни го вземат. Мъжът ми се опита да започне работа в спортното дружество като треньор, но вече не го приеха.

 - Успокоиха ли се нещата, след като той вече е бил при семейството си?

- Мъжът ми се върна от „Белене“, но проблемите ни не свършиха. Всяка сутрин и вечер отиваше да се подписва в милицията в селото. За да може да ни издържа започна да работи като стругар в АПК Ябланово. Бедността и тормозът на комунистическия режим нямаха край. Когато взе първата заплата вече знаехме, че няма да гладуваме. Животът ни преди януари 1985 г. обаче никога не се върна. Нямахме спокойствието, което имахме преди насилствената асимилация. Тази проклета асимилация не взе само имената ни, взе спокойствието ни, мечтите ни, бъдещето ни!

Мъжът ми, както казах, нямаше право да напуска Ябланово. Аз започнах работа като тъкачка в селото ни. Синовете ни бяха на 5 и 3 години и ги оставяхме сами вкъщи, докато бяхме на работа. От 1986 г. до 1989 г. работихме на смени, за да може допълнително да отглеждаме животни и да работим на полето. През 1989 г. вече имахме над 100 животни.

Тогава обаче се случи друго. На 5 юни 1989 г. сутринта пред дома ни спря джипка на милицията. Дойдоха, дадоха ни паспорти и ни казаха, че имаме 24 часа да напуснем България! „Ако не се махнете пак ще вкараме мъжа ти в „Белене“ – така ни казаха.

Мъжът ми веднага тръгна да търси кой може да купи животните ни. Намери един човек. За 101 животни – 101 лева… Нямахме друг избор и ги харизахме. Събрахме багаж в 4 куфара. В единия – одеяла, в другия – възглавници и нещо за ядене, д останали два куфара – дрехи за децата и нас. Вечерта бяхме на границата. На 6 юни 1989 г. успяхме да преминем границата и влязохме в Турция… И тук не беше никак лесно. Започнахме от нулата. Имахме квартира от една стая. Децата спяха върху куфарите, а ние със съпруга ми – на пода. Още на третия ден започнахме работа. Децата тръгнаха на училище. Построихме живота си наново.

За съжаление съпругът ми Ибрахим получи сърдечен удар през май 1999 г. Тръгнахме по болници. През декември 1999 г. получи втори инфаркт. Лекарите не можаха да го спасят. Тези сърдечни удари той не ги получи от добро, а от побоищата в ареста на МВР Сливен и от изолацията в концлагера „Белене“. Когато почина големият ми син Вели беше на 18 години, а малкият Хасан – на 16 години. Трудните времена отново започнаха. Добре че синовете ми са послушни деца. Станаха студенти, а като се изучиха – инженери. Ожениха се през 2007 и 2008 г. От Вели имам две внучки – Елиф и Еля. От Хасан имам три внука – Кузей, Урас и Езел. С тях аз съм най-богата баба на този свят!

 - Г-жо Ислямова, изминаха вече 40 години след началото на опита за насилствена асимилация. Защо се получи така, че няма наказани за това престъпление на комунистическия режим и всички жертви като вас не получихте правосъдие?

- Често чудя и се натъжавам, когато си помисля, че отговорните за престъпленията през комунистически режим, включително и за затварянето на невинни хора в концентрационни лагери без съд и присъда, не бяха наказани! Нашите човешки права бяха потъпкани по най-безмилостен начин. Не мога да си обясня как е възможно в България 34 години да не бъде наказан чрез съд нито един виновен? България от много време е в демокрация и е членка на Европейския съюз, а за това престъпление още няма нито един изправен пред съда!

Като жертви, ние се борим от 90-те години на миналия век, използвайки нашите законови права виновните за извършените престъпления да понесат съдебна отговорност, така че никое дете, жена, майка или баща да не изпитат жестокостта, която сме преживели. Повярвайте ми, не е лесно да ви опиша какво изпитвахме, когато бяхме подложени на жестоки, неправомерни и безмилостни психологически и физически репресии.
Искаме да има справедливост и да бъдат наказани виновните.

Аз съм член на нашата гражданска организация „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“, в която сме все хора, чиито близки са били в „Белене“ 1984-1987 г. Ние използваме всички законни права като жертви извършителите на престъпления по време на насилствената асимилация да понесат наказателна отговорност. Искаме по този начин да предотвратим същите престъпления да се повторят, да няма лагери като концлагера „Белене“. Правосъдието и законите в България трябва да работят, за да не се повтарят същите тежки престъпления! Аз обичам България и искам бъдещите поколения да живеят по-хубави времена и никога да не страдат както страдахме ние!

 - Благодаря ви за това интервю и ви пожелавам успех на конференцията, в която ще участвате!