Борислав Дичев*

Втора част(Виж Първа част, б.р.)

         Еврейският въпрос в България е уреден чрез Закона за защита на нацията и допълнителните разпореждания към него…При прилагането на членовете на този закон българските власти по същество строго прилагат съдържащите се в него имуществено-правни мерки. Те фактически успяха в една или друга степен да отнемат от евреите по-голямата част на техните имоти и да ги изтласкат от икономическия живот. По отношение на другите мерки, българските власти не са достатъчно строги, което може да бъде обяснено с обстоятелството, че в общи линии населението не разбира достатъчно добре еврейския проблем…Твърдението, че поради еврейското сродство на Двореца с кръщелниците на принцеса Мария-Луиза и на престолонаследника, същият се намира под влиянието на евреите, представлява една глупава клюка…Единственият служител в Двореца, който е общувал навремето твърде много с евреите, е пълномощният министър Груев. (Павел Груев, началник на личния кабинет на цар Борис – б. м. Б. Д.)…Може би е истина, че министърът на вътрешните работи е проявявал навремето голяма отзивчивост по отношение на своите заможни клиенти евреи. Независимо от това, не успях да узная нищо за описания случай в Министерството на вътрешните работи, който, според мен, е представен в твърде пресилени краски…Както преди, така и сега всички евреи, пребиваващи в България, са длъжни да носят еврейската значка…Невярно е също така и твърдението на автора на писмото, че по молба на митрополит Стефан Софийски всички покръстени евреи са освободени от задължението да носят еврейска значка. В моя доклад А 4448/42 от 2.XI. т. г. съобщих, че българското правителство се е отнесло подчертано отрицателно към подписаното от Стефан окръжно писмо.
    Във връзка с преселването на българските евреи на Изток, за което българското правителство даде своето принципно съгласие, се позовавам на моя доклад А 4318/42 от 16 ноември т. г.  /п/:  Бекерле”  (ЦДА, КМФ 243/24, 486273)  
    С идването на „специалиста по депортациите на френските евреи” хауптщурмбанфюрер Теодор Данекер, изпратен в България по молба на българското правителство, се пристъпва към реализацията на практическите 

мерки по подготовката за изселването

 на първоначално определената бройка от 20 000 евреи от новоприсъединените земи и старите предели на България. Административната машина е задействана – правителството приема седем постановления, свързани с логистиката, осигуряваща изселването,  мобилизиран е административният, военният и полицейският персонал, определен да извърши вдигането на евреите от домовете им и съсредоточаването им в определените места, постановление за отнемане българското поданство на евреите от старите предели на България в момента, в който ешелоните с изселваните напуснат пределите на Царство България и гражданска мобилизация на учители, лекари, медицински сестри, данъчни служители и др. за участие във вдигането и настаняването на депортираните във временните лагери. С постановление № 127/2.03.1943 г. на Министерския съвет изселването на 20 000 евреи е възложено на комисаря по еврейските въпроси. Правителството взема решение тези постановления да не бъдат публикувани в Държавен вестник. БДЖ изготвя специално разписание за движението на влаковете, с които ще бъдат извозвани евреите до пунктовете за предаването им на германските военноадминистративни власти – пристанищата на река Дунав в Белград и Лом. През януари и февруари 1943 г. германският натиск за изселването на евреите се осъществява главно чрез пълномощният министър на Райха в София Адолф Хайнц Бекерле при срещите му с българския министър-председател проф. Богдан Филов.
    
  Вдигането на евреите в Беломорска Тракия

започва през нощта на 4 март 1943 г. Градовете в областта за блокирани от войска и полиция, отделно с вътрешна блокада са оградени еврейските квартали. За всеки еврейски дом са определени т. нар. ударни групи от полицаи и въоръжени войници за извеждане на обитателите му и  придвижването им към сборния пункт за извозване към близките жп гари. Събудените в 4 ч. през нощта изплашени хора са заблуждавани с лъжата, че временно ги местят в старите предели на България, след което ще бъдат върнати. Даден им е половин час за приготвяне с указания за вземане на багаж, съдържащ само дрехи и прибори за хранене. Изрично им е заповядано да вземат със себе си всички пари и скъпоценности. В пунктовете за събиране – училища, складове и други помещения групи от по 6 мъже (полицейски разузнавачи) и 6 жени подлагат хората на унизителен обиск, стигащ до действия при претърсването, засягащи интимни органи на човешкото тяло. Иззети са им всички ценни вещи – бижута, златни монети, пари, скъпи предмети и др. По искане на Комисарството по еврейските въпроси от трудовите еврейски групи са освободени еврейските младежи от Беломорието, работещи в старите предели на България, за да могат когато се приберат по местоживеенето си, да бъдат вдигнати за изселване заедно със семействата си. Освобождаването на някои от тях закъснява и по този начин те успяват да избегнат съдбата на изселените.   
        От Пирот и Пиротско по същия начин са вдигнати 188 евреи и приготвени за извозване до София , за да бъдат натоварени на ешелоните с евреи, пристигащи от Беломорска Тракия. С по-късна заповед от София от групата на изселваните са освободени евреите български поданици, повечето от тях жители на София, пребиваващи в гр. Пирот.
        На 19, 20 и 21 март 1943 г. 4 219 беломорски евреи и 161 техни сънародници от Пиротско са транспортирани до Лом и предадени на германските власти.
      
  Вдигането на еврейското население във Вардарска Македония,

 започнало на 11 март 1943 г. се извършва по идентичен начин, както вдигането на евреите от Беломорска Тракия и Пиротско. Часовете на вдигане са между 5 и 7 ч. сутринта. Следват съсредоточаване в етапните лагери, унизителните обиски и изземването на всички пари и цености. И тук хората са лъгани, че ги изселват във вътрешността на България. Страшната истина застава преди очите им когато преди натоварването им влаковете в Скопие виждат германските офицери, придружаващи служителите на Комисарството по еврейските въпроси, пристигнали от София за да ръководят изселването. С три влака, тръгващи съответно на 22, 25 и 29 март 1943 г. към пристанищата в Белград, за да бъдат предадени на германските военни власти, потеглят 7 165 евреи, от които 42 от Беломорска Тракия, препратени в Скопие от гр. Горна Джумая (дн. Благоевград). Преди натоварването на ешелоните, от етапния лагер в Скопие (сградата на тютюневия монопол), са освободени като чужди поданици – испански, италиански, унгарски – 24 семейства със 76 души. 
           По нареждане на правителството 12 евреи лекари и аптекари заедно със семействата си са изпратени в различни градове на Вардарска Македония като Куманово, Враня, Сурдулица и др., където се чувства остра нужда от медицински персонал. По този начин тези семейства избягват депортацията. (ЦДА, КМФ № 243/24, 486309. Цитирано по „Обречени и спасени”. Изследвания и документи. С., 2007, 359)  
          Днес, повече от 80 години след събитията от март 1943 г., белязани с трагизъм, гражданска смелост и нравствен подвиг, темата за съдбата на нашите еврейски сънародници от старите предели на България и новоприсъединените земи не престава да бъде актуална и дискусионна в обществото. Дискусията около тези събития, действащите лица, факторите и решенията, повлияли на един или друг изход в драматичната ситуация, при която са се решавали съдбите на десетки хиляди хора, чиято вина е била единствено че са евреи, се развива в рамките на две теми – едната за спасението и оцеляването на 50 000 наши еврейски сънародници от старите предели на страната и темата за 

трагичната участ на 11 363 евреи

 от т. нар. новоприсъединени земи – Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните Покрайнини (Пиротско). И ако в голяма степен по темата за спасението на нашите еврейски сънародници от стара България, избягнали изпращането им в нацистките лагери на смъртта, е постигнат в общи линии консенсус относно факторите и главните участници в събитията, довели до благополучен изход борбата за спасяването на десетки хиляди живота, с нестихваща сила продължава дискусията по темата за съучастието и отговорностите за трагичната участ на депортираните евреи от новоприсъединените земи.   
      Темата за отговорностите се дискутира в рамките на две гледни точки: едната е за пълната липса на отговорност от българската законодателна и изпълнителна власт за депортацията (или изселването, както някои предпочитат) на евреите от новите земи, другата е за признаване на част от отговорностите на тогавашните български власти, чиито действия са направили възможно осъществяването на плана за изселването и без които този план не би могъл да бъде приведен в изпълнение.  
      Тезата на застъпниците за липсата на отговорност от страна на българските власти за депортацията на еврейското население от новоприсъединените земи се придържа към опорни точки като:
      Първо:  Евреите са изселени по нареждане на германците.
     В нито един документ от преписката между българското и германското правителство няма наличие на ултимативно искане или заплаха  за използване на сила с цел принуда за изселване на еврейското население от България. В разменените ноти между германското и българското правителство относно изселването на евреите от германска страна се декларира готовност за сътрудничество за осъществяване на изселването.
     В паметна бележка на заместник-държавния секретар в германското Външно министерство Мартин Лутер, под надпис „Относно еврейския въпрос в България” е отбелязано:  „2. След като новото българско законодателство предвижда и специално изселване на евреите, би трябвало да предложим на българите да изселят тези евреи на Изток. Ние сме готови да ги приемем.”  (Обречени и спасени. Изследвания и документи. С., 2007, с. 311)
     В същата паметна бележка е отбелязано съгласието на българското правителство, а не изпълнение на нареждане от германска страна, за третиране на евреите български поданици, живущи в Германия и подвластни на нея области съгласно антиеврейските мерки на германските власти. (Пак там) В следващи германски документи се говори за готовност на германското правителство „да приеме тези евреи (евреите от България – б. м. Б. Д.) и да ги пресели на Изток.”  (Пак там, с. 312-313) 
     В средата на м. септември 1942 г. външният министър на Райха Йоахим фон Рибентроп смята, „че все още е рано да се обърне към българския външен министър (по това време проф. Богдан Филов съвместява длъжностите министър-председател и министър на външните работи – б. м. Б. Д.) за изселването на българските евреи.” (Пак там, л. 311) 
     В разговор с германския пълномощен министър Адолф Хайнц Бекерле българският министър-председател проф. Богдан Филов поздравява предложението на Германия за приемане на определените за изселване евреи и указва на желанието българските власти да използват останалите като работна ръка за направата на пътища. (Пак там, л. 316-317).    
     Във вербална нота на българското правителство до германската легация в София, като се констатира готовността на германската страна да приеме изселваните от България евреи, се казва:
     „Българското правителство е особено зарадвано от обстоятелството, че усилията му да уреди всестранно еврейския въпрос в България, са привлекли вниманието и на Германското правителство…Ето защо Българското Правителство с готовност ще се възползва от предложението на Германското правителство да свърже изселването на евреите от България с онова на евреите от Румъния, без да се спъне с това стройната политика на страната. Правителството възнамерява при изселването на евреите от страната, да организира последното така, че то да не спъва правилния вървеж на стопанския живот в страната, а също така да може по-рационално да се използва трудът на евреите като евтина работна ръка за направа и довършване на всички по-главни и особено по-важни пътища, чиято направа и довършване не търпи отлагане…” (Пак там, с. 317)  
      В друг документ до германската легация в София, подписан от министър-председателят проф. Богдан Филов се заявява, че българското правителство е имало идеята да осъществи изселването на евреите от страната и сега с готовност приема германското предложение за приемане на изселваните.” (Пак там, с. 318) 
      По молба на българското правителство като „съветник по всички еврейски въпроси и по-специално по въпроса за изселването” е изпратен СС-хауптщурмбанфюрер Теодор Данекер, „работил по този въпрос във Франция и има достатъчно опит по тези въпроси.” (Пак там, л. 324, 325) (Данекер организира депортацията на евреите от Франция в нацистките концлагери – б. м. Б. Д.)  
     В своя дневник проф. Богдан Филов отбелязва по повод проведен разговор с цар Борис относно отрицателното становище на германците по уговореното с британското правителство (чрез швейцарската легация в София) изселване в Палестина на 4 000 еврейски деца и 500 възрастни евреи: 
     „…Припомних освен това и казаното на Загоров (българския пълномощен министър в Берлин – б. м. Б. Д.), когато е станало дума за отношението на германците към нашето правителство:  германците не искали да се бъркат в нашите вътрещни работи и биха подкрепили всяко правителство, което е в състояние да се справи с комунистите, с евреите, за които в нова Европа няма място…”(Богдан Филов. Дневник. С., 1990, с. 558)  
     В доклад на комисаря по еврейските въпроси Александър Белев от 4 февруари 1943 г.  до министъра на вътрешните работи и народното здраве за срещата му с германския съветник по изселването хауптщурмфюрер Теодор Данекер се казва:
      „Данекер се представи като упълномощен от германските власти да уговори изселването на евреите от Македония и Беломорието. Според него:
        1. Райхът е готов да даде съдействие на съюзниците си за цялостното разрешаване на еврейския въпрос като приеме еврейското им население. Райхът е готов да приеме еврейското население от Македония и Беломорието, както и нежелателните евреи от старите предели, в брой, посочен от Комисарството.”  (Обречени и спасени. Изследвания и документи. С., 2007,  331) 
       В поверителна информация на германския външен министър фон Рибентроп до пълномощния министър на Райха в София Адолф Хайнц Бекерле за проведена среща с цар Борис при посещението му в Германия в началото на април 1943 г. се казва:  
        „Относно еврейския въпрос в България царят каза, че досега той е дал съгласие само за прехвърлянето на евреите от Македония и Тракия в Източна Европа. От евреите в България той иска 

да се освободи само от незначителен брой болшевишко-комунистически елементи,

 а останалите 25 000 евреи иска да задържи в концентрационни лагери, защото ще ги използва за строителството на пътища.” (Пак там, л 394)
        След изселването на евреите от новите земи цар Борис възнамерява да спре изпращането на евреи от старите предели на България. В дневника на проф. Богдан Филов е отбелязано:  „13.IV. Вторник (1943 г. – б. м. Б. Д.). …След това говорихме по еврейския въпрос. Царят е на мнение да вземем работоспособните в работни групи и по този начин да избегнем изпращането на евреи от старите предели в Полша.”  (Богдан Филов. Дневник. С. 1990, с. 568) Съгласието на цар Борис за изселването на евреите от новите земи и решението му да предотврати изселването на евреи български поданици е акт на владетел суверен. Трудно мога да си представя, че цар Борис би приел нареждания от когото и да било, дори той да се казва Адолф Хитлер.  
      По същото време, когато в България се извършва депортацията на евреите от новоприсъединените земи – март 1943 г., в служебна бележка от 22 март с. г. до вътрешния министър главният секретар на Външното министерство Димитър Шишманов съобщава за положението на евреите в някои съюзни на Германия държави:
        „Италия
          Италия не само няма да пристъпи към изселване на италианските евреи в Полша, но възнамерявала даже да прибере в страната италианските евреи, живущи в Западна Европа:  Франция, Белгия и пр. 
          Румъния.
          Румънското правителство е смекчило напоследък изобщо държането си по отношение на евреите…По сведение на легацията ни, плана за изселването на евреи в Полша е изоставен. 
          Унгария
          Становището на унгарското правителство по еврейския въпрос е непроменено. На практика се забелязва тенденцията да не се бърза с прилагане на противоеврейските мерки. Не се вземат мерки за изселване на евреите в Полша.
          Словашко
          Няма никаква промяна. Не са взети иикакви мерки, нито дори предстои изселване.”  (Пак там, л. 366-367)   
          Положението с разрешаването на т. нар. еврейски въпрос в сателитните на Германия страни е различно в зависимост от поведението на правителствата на тези страни и показва, че Германия не може да осъществи планираното изселване на евреи в източните провинции на Райха без необходимото съдействие на съответните власти и прилагането на законодателни и административни мерки. На съдействието на административно-полицейските власти германците разчитат и при депортацията на еврейското население в окупираните от тях страни като Франция, Белгия, Холандия, Гърция и др. 
         Второ: Депортираните евреи от новоприсъединените земи не са български поданици.
          Въпросът с поданството на населението от новите земи – Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните Покрайнини, се урежда с Наредбата за поданството освободените през 1941 г. земи. Според разпоредбите й, всички югославски и гръцки поданици от български произход придобиват по право българско поданство от деня на влизането на наредбата в сила, ако на тази дата имат местожителството си в новите земи или старите предели на Царство България.
         Всички югославски и гръцки поданици от небългарски произход, които имат местожителството си в новите земи или старите предели на България, също стават български поданици, освен ако не пожелаят да запазят старото си поданство или да приемат друго такова, но в такъв случай следва в шестмесечен срок, впоследствие удължен до една година да напуснат пределите на страната. 
         В Наредбата изрично се указва, че разпоредбите й не се отнасят за лицата от еврейски произход. (Държавен вестник, бр. 124/10.VI.1942 г.)
          Специално окръжно на Министерството на правосъдието (Окръжно № 5347/24.VII.1942 г.; Държавен вестник, бр. 161/24.VII.1942 г.) до административните органи в новите земи указва начина за решаването на различни казуси, свързани с придобиването на поданството от местните жители. Всички те получават автоматично българско поданство, онези от тях, които желаят да запазят старото си поданство или да приемат поданството на някоя неутрална държава – испанско, турско, португалско идр., трябва в определения срок да напуснат пределите на страната. Единствено евреите са лишени от тези възможности. До изселването им те са водени като нередовни чужденци и от тях и се е изисквало да плащат ежемесечна такса от 200 лева за всеки член от семейството за пребиваване. Оставени без възможност да получат българско поданство, да запазят старото си поданство – гръцко или югославско или да получат поданство на неутрална държава, евреите преднамерено са оставени в ситуация на „ничии хора”, която да ги подготви за предаването им на нацистите съгласно решенията на конференцията от Ванзее за изселване на европейските евреи в източните провинции на германския Райх. Лишаването на евреите от новите земи от каквото и да е поданство е част от мерките, водещи към осъществяването на плана за изселването им. 
       Видно е, че при третирането на въпроса с поданството на инородното население в новите земи са предоставени различни възможности за избор. Имало е възможност от това право на избор да се възползва и еврейското население от новите земи, стига някой да е искал да им бъде предоставена тази възможност. В днешно време в хода на дискусиите относно въпроса за 

лишаването на евреите от новите земи от поданство

 се използват позовавания на чл. 21, б. „а” от Закона за защита на нацията, който гласи: „Лицата от еврейски произход не могат да бъдат приемани за български поданици.” Законът за българското поданство е приет през 1940 г. и разглежда даването на поданството като индивидуален акт, който изисква санкцията на министъра на Министерството на правосъдието, докато в ситуацията на приобретяване от българската държава на нови територии – в случая с връщането на Южна Добруджа през 1940 г. и новоприсъдинените през 1941 г. земи, даването на българско поданство се осъществява чрез административен акт, имащ автоматично действие върху цели групи от завареното население, отговарящо на условията за придобиване на българско поданство – уседналост и месторождение в тези земи. За хората, придобиващи автоматично право на българско поданство остава да подадат декларациите си за уседналост и народностен произход в съответните полицейски управления за да получат личните си карти. В случая не е приложена изискваната от Закона за българското поданство санкция на правосъдния министър за всеки отделен случай. С такъв административен акт, с колективен обхват и автоматичното му влизане в сила 500 евреи от Южна Добруджа получават веднага българско поданство. Такова поданство получават и останалите инородни жители на областта, приела статут на неразделна част от територията на българската държава. 
     Въпреки че становището на Министерството на правосъдието за изключването на евреите от Наредбата за поданството в освободените през 1941 г. се основава на чл. 21, б. „а” от Закона за защита на нацията, съгласно който евреи не могат да бъдат приемани за български поданици, Наредбата е изготвена на основание Закона за бързо уреждане на неотложни въпроси в освободените земи. Текстът в наредбата, изключващ евреите от новите земи от обхвата на действието й не отбелязва като основание на разпоредбата му чл. 21, б. „а” от Закона за защита на нацията.
     Въпросите на даването на гражданство са уредени с Хагската конвенция от 1930 г., (по която България също е страна) която, макар че по принцип признава суверенното право на всяка отделна държава да решава тези въпроси съгласно законите й, предвижда задължение на държавите да тълкуват изключителната си компетентност относно гражданството в съответствие с международните конвенции, международните обичаи и общопризнатите правни принципи по отношение на гражданството, които трябва да гарантират гражданство за всяко лице и да не допускат случаи, водещи до статус на апартиди (лице без гражданство, физическо лице, което не е поданик на никоя държава) (Здравка Кръстева. Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България /1940 – 1944 г./.  Антиеврейското законодателство в България. Сборник правни изследвания С., 2015, с. 137-138)   
      Версайската система от мирни договори от 1919 г., включително Ньойския договор е последвана от редица международни споразумения, с които се въвежда закрила на малцинствата, включително въпроси, свързани с поданството на представители на малцинствата. На основание тези споразумения в годините между двете световни войни българската държава осъществява политиката си на защита правата на българското население, останало в пределите на балканските държави – победителки в Първата световна война. По време на Втората световна война България продължава да бъде страна по международни договори и споразумения относно закрилата на малцинствата, но отказва да изпълни задълженията си спрямо еврейското население в новоприсъединените земи.
       Многобройните петиции и изложения на еврейското население от новите земи до Двореца и Министерския съвет за зачитане правото му на придобиване на българско поданство, право, отговарящо на изискванията за уседналост и месторождение в тези земи, залегнали в Наредбата за поданството от 1941 г., остават без отговор. 
       Трето:  Териториите в новоприсъединените към България през 1941 г. не са под българска юрисдикция  
       С установяването на българските граждански и военни власти във Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните Покрайнини през 1941 г.,  върху тези области веднага се разпростира действието на всички закони, наредби, правилници и други нормативни актове на Царство България. Във всички административни актове, издадени от българската държава до 8 септември 1944 г., новоприсъединените земи неизменно се означават като 

неразделна част от Царство България
  
       Из Заповед №1от 26 април 1941 г.  на управителя на Скопска област Антон Козаров:
       „Обявявам на населението от Скопската област, че от днес, 26 април 1941 г. в района на същата се установява редовна гражданска, административна и общинска власт на Царство България. 
       …
       В така установената област от днес влизат в сила всички граждански и административни закони на Царство България.
       …
      Нареждам всички околийски управители, полицейски началници и кметове, които са получили назначение или са натоварени да продължават своята работа, да заемат своите длъжности, да установят българската власт и закони в своите райони. 
       Приканвам населението да запази пълно спокойствие, ред и да продължава своята стопанска дейност, като даде пълна и безрезервна подкрепа на установената гражданска, административна, полицейска и общинска власт.             
                        Скопие, 26 април 1941 г.   
                                       Скопски областен директор: /п/ Антон Козаров”   
(Wikipedia:  Българско управление в Македония, Поморавието и Западна Такия)                                                              
          В кратки срокове новоприсъединените земи са обособени административно в три области – Скопска, Битолска и Ксантийска, които са включени в общото административно-териториално деление на  страната. За ускорено правно синхронизиране действието на въведеното българско законодателство в новите земи, е приет Закон за бързото уреждане на неотложни въпроси в освободените земи, с който Народното събрание делегира известна законодателна компетентност на правителството. (Здравка Кръстева. Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в България (1940-1944 г.) Сборник студии Антиеврейското законодателство в Европа и България. Правни изследвания. С., 2015, с. 125)         
        Позоваването от някои изследователи на спогодбата „Клодуис-Попов”  относно експлоатацията на рудните залежи във Вардарска Македония и Беломорска Тракия  като белег за качеството на Германия като върховен суверен на новоприсъединените земи, вследствие на която спогодба България получила правото да администрира тези земи не е точно, тъй като българската държава отстъпва права на Германия за временна експлоатация на минните предприятия, а не обратното. Признаването на фактически установената българска гражданска и военна власт в новите земи се потвърждава и с поемането от българската държава на част от държавните дългове на Гърция и бивша  Югославия към Германия. (Пак там, с. 119-120)          
           С установяването на българска власт в новоприсъединените земи (Западните Покрайнини са присъединени административно към Софийска област – б. м. Б. Д.) върху тамошното еврейско население веднага се разпростира действието на Закона за защита на нацията, Закона за еднократен данък върху имуществата на лицата от еврейски произход и последвалите Закон за ликвидиране на концесионните аптеки на лицата от еврейски произход, Закон за възлагане на Министерския съвет да взема всички мерки за решаването на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси, Закон против спекулата с недвижими имоти, Закон за изплащане на непокритите имоти на лицата от еврейски произход и свързаните с тези закони наредби и постановления. 
        Въпросът за промяната на поданството на завареното население в новоприсъединените земи се смята от българското правителство като белег на държавния суверенитет, установен върху тези територии. В становишето на правосъдния министър д-р Константин Партов по повод Наредбата за поданството в новоосвободените земи се казва:        
        „Промяната в поданството на населението, установено на местожителство в освободените земи, се свързва по този начин с настъпилата промяна на държавния суверенитет в тези земи.” (Надя Данова. Румен Аврамов. Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, 1943 г. Документи от българските архиви. С., 2013, с. 308-311)

           Четвърто:  Българските власти не са знаели за участта, очакваща депортираното (изселваното) еврейско население
           Избухналата през лятото на 1941 г. германо-съветска война и навлизането на германската армия на съветска територия скоро показва отношението на военноокупационните  власти  към еврейското население в завзетите области. Стават известни масовите разстрели на еврейското население в Минск, Смоленск, Кеменец, Подолск, Киев (разстрелите край Бабий яр, където са избити повече от 33 000 евреи) и на други места, извършвани от т. нар. айнзацгрупи, подчинени на Главното управление за имперска безопасност (РСХА). Използват се и т. нар. коли душегубки – „газенваген” като подвижни газови камери за умъртвяване на затворените вътре жертви с изгорелите газове от двигателите. През втората половина на 1941 г. в окупираните от Германия съветски територии са убити около 1 милион евреи.  
          Масовото избиване на еврейското население в завзетите от германските войски съветски области и другите зверства, вършени спрямо цивилното население са отразени в Декларация на съветското Министерство на външните работи (тогава Народен комисариат на външните работи /НКИД/ – б. м. б. Д) за вършените от нацистите престъпления на заетите от Вермахта съветски територии, обнародвана на 14 октомври 1942 г. 
        На 25 юни 1942 г. във в-к „Дейли Телеграф” е отпечатана статия под заглавие „Повече от 1 милион евреи са убити в Европа”. Статията е препечатана във в-к „Ню Йорк таймс” в броя му от 30 юни с. г., за нея съобщава Радио Лондон в емисията си на български език на 30 юни с. г. от 13,45-14,00 ч.
        Емисия на Радио Лондон на български език от 21 декември 1942 г., информира за проведено събрание в Лондон на 2 000 евреи от цял свят, на което г-жа Елеонора Ръндеман, член на Световната еврейска консистория, съобщава за нареждане, издадено от Хитлер за избиването на евреите в Европа. Цитирани са тайни сведения от д-р Хаим Вайсман, председател на Световната еврейска консистория и американската журналистка Дороти Томсън, която пише във в-к „Ню Йорк Таймс” за поголовно избиване на европейските евреи. 
          На 18 декември 1942 г. е приета Декларация на правителствата в изгнание на Белгия, Холандия, Гърция, Люксембург, Норвегия, Полша, Чехословакия, Югославия, Френския национален комитет, на правителствата на САЩ, СССР и Великобритания за провежданото от хитлеристките власти изтребление на еврейското население в Европа. На 22 декември с. г. към Декларацията се присъединява Канада.
          Декларациите на съюзените народи за масовото избиване от нацистите на еврейското население в Европа са публикувани в американския и британския печат, в печата на неутрални страни. Чрез българските легации в неутрални страни като Швейцария, Швеция и др. на държавните органи в България са доставяни някои от водещите печатни издания на страните от антихитлеристката коалиция. Тези декларации са предавани по всички големи европейски и световни радиостанции:  Радио Лондон (ББС), Радио Москва, Гласът на Америка, емигрантските радиостанции, включително българските – „Станция на свободата”, „Васил Левски”, „Христо Ботев”. При Радио София съществува стенографска служба за прослушване и записване съдържанието на емисиите им. Материалите от прослушването ежедневно се изпращат като бюлетини с гриф „Строго секретно” за сведение до Двореца, Министерския съвет, разузнавателните отдели на Министерството на войната и Министерството на вътрешните работи и народното здраве, на Дирекцията по печата и Дирекцията на националната пропаганда.    
     Вероятно на европейската и световната общественост не са били още известни 

новите технологии на нацистите за масово умъртвяване – газовите камери, 

но общоизвестна е била вече политиката на нацистите за масово изтребление на еврейското население в Европа.
     Когато на 11 март 1943 г. по време на посещението си при министър-председателя проф. Богдан Филов швейцарският пълномощен министър Редард  научава, че евреите от новите земи се изселват в Полша, реагира с репликата: „Това значи, че те отиват на смърт”. На възраженията на Филов, че ще бъдат използвани като работници, Редард отговаря, че това не е същото и че с евреите се постъпва нечовечно. (Богдан Филов. Дневник. С., 1990, с. 560) 
     В качеството си на съюзник на Германия през Втората световна война, българската държава бе въвлечена в провеждането на дискриминационна политика по отношение на своите поданици евреи. Тази политика преследваше решаването на т. нар. еврейски въпрос по начина, възприет от Германия в сателитните и окупирани страни – масово изселване в концлагери в т. нар. източни германски провинции, т. е. Полша. Пикът в прилаганите от законодателната и изпълнителната власт антиеврейски мерки в България бе през 1942 г., довели до привеждане в изпълнение на плановете за изселване на евреите от новоприсъединените земи и част от евреите български поданици в старите предели на страната. Главен инициатор на предприетите мерки, довели в крайна сметка до избиването на милиони европейски евреи безспорно е Германия и тя носи главната отговорност за престъпленията спрямо този народ. Но германските планове за унищожение на евреите в Европа не можеха да бъдат реализирани без сътрудничеството на властите (законодателна и изпълнителна) в сателитните на Германия страни и администрацията на окупираните от нея европейски държави. Тогавашните български власти приеха и изпълниха своята част от законодателните и административни мерки, които направиха възможно предаването на евреите от новоприсъединените земи в ръцете на германските власти и направеният опит за изселването на част от евреите български поданици от старите предели на Царство България. Изселването бе осъществено от българската гражданска администрация, войска и полиция, като на евреите бе иззето цялото движимо и недвижимо имущество, оставени само с по едни дрехи на гърба и вързоп багаж в ръцете. В това се състои тази част от нашите отговорности, която не може да бъде прехвърляна на други. 
За принудителното изселване, за отнетото имущество и причинените унижения и страдания по пътя на евреите към нацистките лагери на смъртта, днес наш морален дълг пред паметта на невинно погубените жертви и малкото останали техни наследници е да поискаме прошка за действията на тогавашните български власти, независимо дали са продиктувани от външен германски натиск (но не ултимативен по форма и съдържание) или по убеждение от овластени хора в България, за които е съществувал за разрешаване т. нар. еврейски въпрос. Не го ли направим, рискуваме да оставим за поколенията една вечно кървяща рана – тази за отговорностите, покаянието и прошката.      

* Авторът е завършил СУ "Св. Климент Охридски" през 1985 г. специалност „Българска филология
   и история“. Има професионални интереси и изследвания в най-новата история на България -
   войните за национално обединение 1912-1918 г., периода между двете световни войни, 
   Втората световна война. 

   Автор на две монографии:  "Генерал Георги Тановски. Воин, патриот, гражданин", 2003 г.
   и "Умирам за България!" Съдебният процес срещу генерал Владимир Заимов през 1942 г.
   С., 2014 г. , съставител на сборник "Говори Лондон". Предавания на ББС за България през
   Втората световна война. С., 2004 г. 
   Участие в авторски колектив за написване история на град Дупница и Дупнишко, издадена
   през 2015 г.
   Сътрудничество като исторически редактор на издания на издателство "Рива".          
   Участие в национални и международни конференции, с материали посветени на войните 
   за национално обединение 1912-1918 г., Втората световна война, проблеми в изследванията 
   за Холокоста.

Б.р. Faktor.bg не споделя изцяло позициите на автора, но публикува текста на Борислав Дичев, който поиска публичен отговор на материала на Даниела Горчева "Патология на едно невежество", предизвикал бурни страсти и коментари.