Галина Сидорова,  Радио "Свобода"

Втора част (Първа част, б.р.)

Първата поява на "новия Путин" на международната арена започна на 8 август 2008 година с бомбардировката на територията на съседна Грузия от руската авиация. Формално - като помощ за Южна Осетия – метежнически регион, превърнал се в непризната "република". По версията на Кремъл, бомбардировките бяха в отговор на опит на Тбилиси със сила да възстанови властта си над зоната на конфликта. Кой кого е провокирал към първата стъпка в петдневната война беше тема на дълго обсъждане: за инициатор беше обявен и избухливия грузински президент Михаил Саакашвили, и руските военни, които още преди началото на операцията бяха групирани на границата, а по други данни дори са преминали през Рукския тунел и само са чакали някакво движение от грузинска страна, за да нападнат.
Но фактът си е факт: кремълската власт в опит да запази влиянието си в Грузия 
"подгряваше" конфликта на нейна територия. От една страна в Абхазия и Южна Осетия присъстваха руски "миротворци", а от друга на непризнатите републики Кремъл доставяше оръжие, а на местните жители щедро се раздаваха руски паспорти.
Международната общност не одобри путинската агресия в Грузия, но и не предприе никакви мерки.
Концепцията за "руския мир" – надигащата се обновена руска империя, поставена до този момент на колене се създаваше още в средата на 2000-та в президентската администрация и приближените до нея аналитични центрове.
Дипломацията в новата путинска реалност изгуби смисъл. Оттук нататък проблемите щяха да се решават със сила. По-точно, първо да се създават, а след това със сила да се решават, за да може пропагандата методично да стоварва върху главите на сънародниците ни митът за единственият и неповторим командир на обсадената крепост, в която им предстои да оцеляват, а върху главите на западната публика – за мощта на възраждаща се Русия, готова да премахне всеки, който се осмели да застане на пътя и.
Войната на Кремъл срещу Украйна се превърна в квинтесенция на тази политика: путинска Русия окончателно "премина границата". 
Сега в Кремъл твърдят, че в Източна Украйна се води гражданска война. Малцина си спомнят, че на 1 март 2014 година Владимир Путин поиска разрешение от Съвета на федерациите да използва въоръжените сили на Руската федерация на територията на Украйна, до стабилизиране на ситуацията в тази страна". Разрешението беше дадено - единодушно.

"Ихтамнет"(Те-не-са-там): тролингът като оръжие

Събитията в Киев в края на 2013-та – началото на 2014 година се развиваха стремително. Разгневените граждани, уморени от потъналите в корупция политици, които в последния момент под натиска на Кремъл отмениха подписването на договора за асоцииране с ЕС, излязоха на улицата.
Президентът Янукович не можа да им предложи нищо по-добро от палки и куршуми и в края на краищата позорно избяга в Русия.
На 27 февруари 2014 година в Крим се материализираха "зелените човечета", добре екипирани военни без опознавателни знаци. Те превзеха местния парламент, "учтиво" изтласквайки от там привържениците на украинската власт.
На директен въпрос от журналист на 4 март дали това са били руски военни, Путин без да му мигне окото отговори: Това бяха местни сили за самоотбрана".
Месец по-късно, по време на пресконфернция директно в ефир "искрено се изненада" от подобен въпрос: "Аз не съм крил, че нашата задача беше да осигурим условията за свободно волеизявление на кримчани. Затова редом със силите за самоотбрана застанаха, разбира се, наши военни".
Година по-късно, сложи точката над: 
"Аз дадох заповед на Министерството на отбраната – няма какво да крия – да бъдат прехвърлени в Крим спецподразделение на ГРУ и морската пехота, десантчици".
И след това обясни, че анексията на Крим е "историческа справедливост".
Този "тролинг" на общественото мнение, демонстративното пренебрежение към международното право Путин превърна в свой "специалитет" започвайки с "Крим-е-наш": първо лъжи и отричане – след това признание и самохвалство.
Не е изключено някога да чуем "подробности" от Путин и за сваления над Донбас малайзийски Boeing, когато загинаха 298 души.
А що се отнася до въоръжения конфликт в Източна Украйна отрицание-признанието за руското участие премина по кримската схема. Отначало – "ихтамнет" (те не са там). Следващият стадий: превръщането на "ихтамнет" в доброволци и военни в отпуск. А на пресконференция през декември 2015 година – коронното путинско обяснение: "Ние никога не сме казвали, че там няма хора, които се занимават с решаването на определени въпроси, включително и във военната сфера. Но това не означава, че там има редовна руска войска".
Бившият британски премиер Дейвид Камерън в спомените си пише: "За Путин лъжата е изкуство".
Путин твърдял, че въоръжените военни нямат никакво отношение към Русия, въпреки, че британските спецслужби вече били установили, че около 60% от военните в Източна Украйна са руснаци.
"След като беше свален малайзийския самолет говорих с Путин. Отново имах усещането, че говоря с тухлена стена. Казах му: "Загинаха стотици хора". "Това няма отношение към нас", студено ми отговори Путин", спомня си Камерън.

Ядрен прах 

Войната във всичките и форми – гореща, студена, информационна – стана не просто продължение, а същност на путинската външна политика.
В нейното формиране участват военни, спецслужби, дипломати, пропагандисти и в качеството на ноу-хау на режима – бандити-наемници, воюющи под "етикета" на няколко частни военни компании. Някои негласно са ръководени от Министерството на отбраната, а на други, особено приближени, са предадени за разграбване цели страни и региони в Африка, където те вършат "господарската", а едновременно с това и своя собствена, частна, "дипломация".
През септември 2015 година Русия се намеси в гражданската война в Сирия на страната на режима на Башар Асад. Сирийската кампания отначало беше представена на руснаците като част от борбата с тероризма извън границите на Русия, след това като възможност за военните ни да "потренират" и да изпробват новите оръжия. Оттогава, най-малко три пъти Путин е обявявал края на сирийската мисия и изтегляне на руските войски оттам. Но те са там и досега.
При това едва беше избегнат сблъсък с Турция, след като тя свали руски самолет, а няколко пъти едва не се стига до директна конфронтация с американските подразделения.
Но, съдейки по плана на министъра на отбраната Сергей Шойгу и началника на Генщаба Валерий Герасимов представен на Путин в началото на 2013 година вероятността за подобни "неприятности" се превръщат в норма. Руските генерали вече предсказаха, че през 2020 година ще настъпи ерата на войните – или няколко регионални, или една, но глобална, разбирай: ядрена. 
Това обяснява и лекотата, с която Кремъл започва регионални конфликти, и манипулацията, че е възможно да бъде използвано ядрено оръжие.
Резултатът е, че фактически е снижен прагът на вероятността от ядрена война.

Как възникна и се разви путинската пропаганда?

На президента Путин явно му харесва да държи в страх света. За пръв път от десетилетия пропагандистите започнаха да експлоатират темата за "ядрения прах", в който Русия е способна да превърне американските градове.
А самият главнокомандващ през март 2018 година пускаше "анимационни филмчета" за международна и вътрешна употреба – за хиперзвукови ракети и други подобни "радости" на взаимно гарантираното унищожение.
В интервюто за своя предизборен филм разсъждавайки за перспективата за употреба на ядрено оръжие в качеството на ответен удар, Путин си зададе риторичния въпрос: "Защо ни е света, ако в него я няма Русия". А през октомври 2018 година на заседание на Валдайския клуб той разви следната мисъл: "Ние като мъченици ще попаднем в рая, а те просто ще пукнат, защото даже няма да успеят да се разкаят".

Бомба в дипломатическата поща…

Владимир Путин превърна външната политика в своя лична спецоперация. В това няма нищо изненадващо, като имаме предвид неговата първа и основна професия. Изобщо сянката на спецслужбите винаги е присъствала в международните отношения. От време на време техните тайни войни излизат на повърхността, като правило, във вид на взаимно изгонване на дипломати.
Но при Путин беше възродената кагебистката практика, която изглеждаше приключена: убийствата на "неудобни" лица, намиращи се извън пределите на Русия.
В късно съветските времена такава дейност формално беше осъждана, а ако информацията излезеше наяве, това се смяташе за позорен провал на службите и от нея всячески се разграничаваха висшите държавни и дипломатически нива.
Путин и тук избра друга практика.
На 13 февруари 2004 година в Доха, столицата на Катар, беше взривен в автомобила си бившия вицепрезидент на Чечня, един от лидерите на сепаратистите Зелимхан Яндарбиев. Катарците арестуваха двама души, които се оказаха служители в руското посолство. Тогавашният външен министър Игор Иванов беше принуден да признае, че убийците са офицери от спецслужбите, "командировани в Катар за изпълнението на информационно-аналитични задачи, свързани с противодействие на международния тероризъм".
Самите "анализатори" признали пред катарските следователи и убийството, и професионалната си принадлежност, и в това, че взривното устройство нелегално е внесено в Катар от Москва в чувал с дипломатическа поща.
Тогава Путин все още се опитваше да "запази лице" пред чуждестранните си колеги. Той лично се обадил на емира на Катар, за да го помоли "дискретно да решат недоразумението". 
"Аналитиците"-убийци бяха изведени от Катар, а съдбата им след връщането в Русия е неизвестна.
На 1 ноември 2006 година в лондонския хотел Millennium бившият подполковник от КГБ Александър Литвиненко и неговият бивш колега Андрей Луговой пият чай. Същата вечер Литвиненко е откаран в болница в тежко състояние от отравяне, причината за което британските лекари откриват едва три часа преди смъртта му на 23 ноември 2006-та. В организма му е открито радиоактивното вещество полоний. 
Владимир Путин, който по това време е на среща на ЕС в Хелзинки, изрази съболезнования на вдовицата, но заяви, че няма данни за насилствена смърт и затова не трябва да се правят политически спекулации.
Междувременно британското разследване тръгва по следите на убиеца и в крайна сметка успява да стигне до Андрей Луговой. През юни 2007 година Лондон официално поиска той да бъде екстрадиран във Великобритания. Москва отказа.
Но в този момент Путин не е настроен към задълбочаване на конфликта. А и в Лондон не искат да развалят отношенията си с Кремъл. И ако не бяха титаничните усилия на Марина, вдовицата на Литвиненко, делото щеше да заглъхне. Разследването завърши почти десет години по-късно и на основание на секретни документи на британското разузнаване Върховният съд заключи: зад убийството стои ФСС, а операцията по отстраняването на Литвиненко е проведена с одобрението на тогавашния директор на службата Николай Патрушев и президента на Русия  Владимир Путин. Путин игнорира това.

…и "Новичок" в политиката

На 4 март 2018 година в британския град Солсбъри бяха отровени Сергей Скрипал, бивш офицер от ГРУ, осъден в Русия за шпионаж в полза на британското разузнаване и помилван от Путин и дъщеря му Юлия с  нервно-паралитичното вещество "Новичок" – поздрав от секретните съветски лаборатории от 80-те.
Няколко месеца по-късно изхвърленият флакон с остатъци "Новичк" е намерен от Чарлз Роули, който го подарява на приятелката Дон Стърджис. В резултата  и двамата попадат в болница, Чарлз оцелява, макар и с тежки усложнения. Дон умира.
Последиците от това престъпление, по-точно, серия от престъпления, са повече от сериозни за Кремъл.
Правителството на Великобритания обвини Русия в причастност към убийството, Москва отговори, че това е провокация на британските или американските служби.
Но на 5 септември 2018 година началникът на контратерористичния отдел на Скотланд Ярд съобщи, че разполагат с достатъчно доказателства, за да повдигнат обвинения на двама руски граждани, офицерите от ГРУ "Александр Петров" и "Руслан Боширов". 
Каква беше реакцията на Путин? 
"Ние, разбира се, проучихме, кои са тези хора. Намерихме ги. Там няма нищо криминално, уверявам ви", отговаря той и предлага "гражданите" сами да отидат в някоя телевизия и да разкажат за себе си.
И те веднага и послушно отиват в RT, където дават трагикомичното си интервю.
Много скоро става известна истинската самоличност на "туристите" от Солсбъри: офицерите от ГРУ Александър Мишкин и Анатолий Чепига.
По това време Путин започва да убеждава света, че "между службите винаги е имало неразбории, а шпионажът, както и проституцията е една от най-важните професии".
"Делото "Скрипал" е изкуствено раздут шпионски скандал, а самият Скрипал е предател и негодник", заяви той през октомври пред участниците в Руския енергиен форум.
По-късно, през юни 2019 година, в интервю за Financial Times, наричайки предателството "най-голямото престъпление на земята", Путин отбеляза:
"Цялата тая история с шпионите не струва и пет копейки. А във въпросите на междудържавните отношения всичко се измерва с милиарди и със съдбите на милиони хора. Можем ли да ги сложим на везните едновременно". На репликата на журналиста от FT, че цената на човешкия живот е значително по-висока от пет копейки Путин се престори на удивен: "А нима някой е умрял?"
Историята с отравянето на Скрипал сякаш отвори кутията на Пандора: едно след друго започнаха да се появяват журналистически разследвания на следите оставени от "туристите" от ГРУ по цяла Европа. В резултат изплува и историята с отравянето на българския бизнесмен и търговец на оръжие Емилиян Гебрев и неговия син с вещество подобно на "Новичок".
През есента на 2019-та се появиха данни за елитно подразделение на руските спецслужби, които цяло десетилетие са провеждали тайни операции в Европа. "Туристите" именно от това подразделение, обучени за диверсии, саботажи и убийства са участвали в отравянията, дестабилизацията на ситуацията в Молдова, опита за държавен преврат в Черна гора  и други, досега неизвестни на широката публика операции.

Война онлайн

Путин не обича интернет. Видимо, не може да се примири, че в мрежата всичко тайно лесно и твърде неочаквано става явно. Въпреки това, именно при Путин, кибервойната стана неделима от политическото задкулисие.
Русия упорно отрича участието си в атаките срещу Демократическата партия на президентските избори в САЩ през 2016 година, срещу сървърите на Световната антидопингова агенция, срещу Европарламента и срещу кампанията на Еманюел Макрон. 
Но експертите по киберсигурност установиха, че са намесени именно хакерите от Fancy Bear и Sandworm, свързани с ГРУ.

По следите на ГРУ

Опитът за намеса в американските избори доведе до гръмкото разследване на спецпрокурора Робърт Мълър и до големи главоболия за президента Доналд Тръмп през целия му първи мандат.
Според отчета на Мълър, руски хакери са пробили компютърните системи на Демократическата партия, провели са кампания за дезинформация в социалните мрежи, за да посеят раздор сред американските избиратели, проникнали са в избирателните системи на 21 щата.
В крайна сметка американските законодатели стигнаха до извода, че руската намеса през 2016 година не е изолирано явления и, че Кремъл ще продължи тази намеса и на следващите президентски избори през 2020 година.

"Някои го предпочитат горещо"

В края на краищата Путин не на шега ядоса колективния Запад. Санкциите срещу Москва се появиха още през 2012 година и бяха свързани със смъртта на Сергей Магнитски, който се опита да разобличи корупцията в руските властови структури. Приетият тогава "Акт Магнитски" определи кръга лица, причастни към смъртта му в затвора, въведе забрана за влизане в САЩ и финансови ограничения. По-късно в "Списъка Магнитски" са включени и "особено отличили се" нарушители на човешките права. Аналогични или подобни закони бяха приети във Великобритания, Канада, Естония, Латвия и Литва.
През 2014 година САЩ, а впоследствие и ЕС въведоха санкции заради анексирането на Крим и действията на Кремъл срещу Украйна. 
През декември 2016-та Барак Обама одобри допълнителни санкции против разузнавателните служби на Русия, техните ръководители, няколко руски фирми и граждани, заподозрени в участие в намесата в президентската кампания от 2016 година. 
Последваха санкции против руските отбранителни предприятия, нарушаващи закона за неразпространение на ядреното оръжие спрямо Иран, Северна Корея и Сирия. През 2018–19 година отначало Евросъюзът, след това и САЩ наказаха Москва за отравянето на Скрипал.
През декември 2019-та всички санкции бяха продължени, а ЕС обяви, че ще създаде аналог на американския "Акт Магнитски".
Що се отнася до "ответните мерки" на Москва, то те се превърнаха на първо място в допълнителни проблеми за руските граждани, които бяха лишени не само от множество качествени продукти, но от редица жизненонеобходими вносни лекарства. При това санкциите удариха по благополучието и здравето на "простите" руснаци", но и по джоба на "непростите" – путинското обкръжение, което има привилегията да "се храни" на Запад, изнасяйки там активите и семействата си.
По данни на бившия американски посланик в Русия Джон Хънтсман, обект на санкциите в момента са 850 руски граждани, мнозинството от които влизат в това обкръжение. А в самия край на 2019 година освен санкциите против руски политици, олигарси и членове на семействата им, Конгресът възложи на американското разузнаване да проучи и направи отчет за състоянието и активите, принадлежащи лично на президента Владимир Путин и на членовете на семейството му.

"Разбиращите Путин" и приятелите на Русия 

Путин не би бил самия себе си, ако не беше опитал, дори в такава, изглежда, губеща ситуация, отново да "замотае" всички. Още повече, че обстановката в света в последните години се променя в благоприятна за него посока: в подем са авторитарните популисти и националисти, САЩ и Китай влязоха в икономически конфликт, Великобритания напуска ЕС, съюзниците от НАТО спорят за това кой на кого и колко дължи... 
Много удобен момент за предпочитаната тактика на Кремъл при Путин – разделяй и владей, докато снизходително повтаря, че "либералната идея е мъртва" и се опитва да се представи едва ли не за световен лидер на антилибералното движение.
Нещо повече, Путин успя да убеди някои западни лидери, че Русия е някакъв специален случай, че тя никога няма да се промени - значи, Западът трябва да се нагоди към нея и да я приеме такава каквато е.
Във всеки случай, колкото и отделни западни лидери да се заиграват с Путин, реалността е такава: никой няма намерение да отменя санкциите. Американският Конгрес прие резолюция против участието на Русия в "Голямата седморка". През декември НАТО единодушно определи агресивните действия на Русия "заплаха за евроатлантическата сигурност". Министърът на външните работи на Германия Хайко Маас заяви в интервю за списание Spiegel, че Германия се отнася към сигурността на Балтийските страни и Полша, както към своята собствена.

Когнитивен дисонанс

Да направим рекапитулация. За времето, през което Владимир Путин управлява Русия външната политика придоби следните черти:
-аморалност, а фундамент на действията на Русия на международната арена стават лъжата и провокацията;
-пренебрежение към международното право;
-допускане, че войната във всичките и форми е средство за реализация на външната политика;
-спецоперацията като нейна основна форма;
-хипертрофирана роля на военните и спецслужбите;
-манипулиране с ядрено оръжие, снижаване на прага на възможността за ядрена война;
-информационна война в качеството на пропагандно осигурена политика, използване на тролинг, език на омразата и враждата;
-появата на ЧВК и наемници в качеството на "неформален" инструмент на външната политика;
-непрозрачност, вземане на решения от тесен кръг лица в интерес на същия този тесен кръг.
С такава Русия е трудно да се създава дългосрочно и плодотворно сътрудничество. Тази Русия не я уважават, макар че често се боят от нея. Силните съседи, като Китай, наблюдават със снизходителна усмивка, гледайки отвисоко путинските опити да се справи със санкциите и със съседите си, и доволно наблюдавайки, как Русия престава да бъде конкурент, слизайки към дъното на икономическите постижения.
Но главният въпрос е: по-добре ли е самата Русия и нейните граждани от путинското "изправяне от колене"? До какво доведе страната националният лидер?
Русия така и не се оправи от започналата преди пет години икономическа криза. Санкциите подействаха. Инвеститорите напускат, руснаците получават по-малко отколкото през 2014 година. Руската икономика явно не е в състояние да понесе и Крим, и Донбас, и военните операции по света. Въпреки това, поредните половин милиард долара бяха отпуснати за модернизацията на сирийското пристанище Тартус.
Путин натрапи на съгражданите си когнитивен дисонанс. От една страна, на тях им внушават представата за Запада като вселенско зло, за необходимостта да живеят в обсадена крепост, ограждайки се максимално от него.
От друга - руският елит изпраща именно на Запад капиталите и роднините си.
От една страна, се води пропаганда, че отлично компенсираме със собствени сили вносните стоки, от друга е налице невъзможността да развиваме съвременна икономика, да добиваме нефт и газ и даже да произвеждаме широко рекламираните от Путин свръхоръжия без западните технологии – същите, които сега са под санкции.
Това е и главното противоречие на путинските двадесет години: отживялата представа за конфронтация със Запада и невъзможността за адекватно икономическо развитие без сътрудничество с него.
Все по-очевиден е разривът между фалшивото външнополитическо величие и бедността на руската провинция, корупцията и цинизма на властта, с които хората се сблъскват в ежедневния живот.
Никаква идеология не може да скрие и факта, че при Путин Русия загуби приятелите и партньорите си, затова пък си създаде множество врагове. 
Путин направи така, че светът да стане по-опасно място за неговата собствена страна.
Путин се оказа роб на собствените си комплекси и отживели представи. За Русия това е загуба на бъдеще, защото голяма част от света възприема не само президента, но и цялата страна, като непредсказуем съсед, който не е "съвсем с всичкия си": във всеки момент може да се развилнее и ще се наложи да бъде усмиряван. 
Това вече не е просто страх от поредното "буйство" на руския президент. Това е дълбоко недоверие към Русия, което винаги е съществувало в западното подсъзнание, а Путин с лекота успя да го върне трайно и задълго.
*мир - на руски означава и "свят" и "мир"