Васил Славов

 Започнах работа във фабрика „Фурнир“ през 1985 г., десетина месеца след като се роди детето. На „Дианабад“ бе тя, срещу дома ни на „Жолио Кюри“, там – на ръба на красивата ни гора. Спомняте ли си, отсреща бе дървеният замък на Рачо, строеше го той ден след ден за децата на града. После разрушиха замъка му, преди няколко години разрушиха и фабрика „Фурнир“, останаха ми от нея една-две снимки. Листове дървесина, гореща вода, този специфичен мирис на влажно, на прегоряло дърво...

Първата ми работа след завършването на Университета бе като очуквач, нощна смяна, в печатницата на вестник „Труд“. Следващата работа – във фабрика „Фурнир“. Нямаше проучвания там, бе на хвърлей от дома ми, бе и... фабриката на Кирил Славов, брат на дядо ми Васил Славов, който също бе работил в нея като юристконсулт. Може би бях поискал да усетя, да потърся силата на тези мъже, чиито име носех, там... в мястото, което бяха съградили. Мястото, което бе осигурявало прехрана на десетки семейства, водено и менажирано с умения, с отговорност, с щедрост. Говорих тогава и с няколкото възрастни работници, които още си спомняха за Кирил. Просълзиха се. Топли бяха думите им, върнали мисъл за достоен човек.

С тези няколко реда днес се опитвам да преоткрия и върна спомена. И да споделя с тези от вас, които имат интерес. Важно е, си мисля, да пренесем и съхраним людските си истории, житейските просеки на достойни мъже и жени, които дадоха всичко – за България, за семействата си, запазили вярата и заплатили за тази вяра и за принципите си с прокуждания, със затвори. С живота си. 

Да започнем със семейството. Две-три думи. 

Кирил Славов се ражда в Сливен. Баща му Атанас Славов е народен представител в Пето Велико Народно Събрание – 1911 г., кмет на града, основател и председател на акционерно дружество „Шевка“ до смъртта си през 1932г., председател на Дружество на винопроизводителите в България. Големият му брат Васил е роден през 1889 г., юрист, завършил в Белград и в София. През 1913 г., само на двадесет и четири годишна възраст, е поканен за помощник на заместник прокурора в Бургаски областен съд, работи като съдия в Анхиало и има адвокатска практика в Сливен. През 1935 г. се премества със семейството си в София, за да помага на Кирил, който няколко години преди това е основал фабрика „Фурнир“. Най-голямата сестра в семейството Йордана Славова е съпруга на Георги Атанасов, съсобственик заедно с Едуард Наудашер и Райнхард Томанек на едно от най-крупните акционерни дружество на Балканите „Гранитоид“. Другият брат Петър Славов, завършил стопанско училище в Свищов, остава в Сливен, стопанисва земите и лозята на фамилията и се занимава с винопроизводство.

Дружество „Гранитоид“ е основано от група индустриалци и търговци, а видни членове са германския предприемач Едуард Наудашер, австриеца Райхард Томанек и българина Георги Атанасов, роден през 1874 г. в Сливен. Първоначалният капитал е бил 1.2 мил. златни лева. Фабриката дава 80% от всичките 225 000 тона цимент, произвеждани годишно в България през 1930 г.  Същата година са обединени дружествата и заедно с швейцарски и други чуждестранни капитали, то става най-голямото акционерно дружество на Балканския полуостров.

 Позволявам си кратко и показателно отклонение тук.

... При Жабокрекската акция през Втората световна война, комунистическите партизани нападат почивна станция, където избиват 18 невъоръжени ранени немски войници. На Демиревски пленяват кабриолета на „Гранитоид“ АД, в който са директорът инж. Томанек и непълнолетната му дъщеря. Директорът веднага е разстрелян, макар да не е германец и нацист, а австриец. Дъщеря му пък е изнасилена и ограбена. Плячкосана е и касата на дружеството, която е носела заплатите на работниците на стойност 2 млн. лв. Когато на власт идват същите тези комунисти след 9 септември 1944 г., те вече са хвърлили око на богатото дружество. През 1947 г. чрез изкупуване на акциите от държавата „Гранитоид“ АД е национализирано... 

През 1944 г. година дългогодишният ръководител на „Гранитоид“ Едуард Наудашер получава инсулт и за известно време предприятието е оглавено от неговия племенник Едуард Наудашер-младши, но през август цялото семейство заминава за Германия, заради наближаването на съветските войски. Ръководството е поето от Георги Атанасов, който умира през пролетта на 1945 г., но веднага след преврата от 1944  г. Комунистическата Партия поставя свои функционери начело на предприятието. „Гранитоид“ е национализиран на 23 декември 1947 г., а малко след това все още намиращите се в страната швейцарски акционери са арестувани, след което напускат България. 

Георги Атанасов, поел ръководството на „Гранитоид“ след заминаването на Наудашер, не дочаква комунистическата национализация.

Кирил Славов завършва право в Швейцария

Преди основаване на фабрика „Фурнир“ (1927 – 28г.), заедно с инж. Богдан Горанов и инж, Иван Данчов ръководи строежа на „Шипченския Паметник“, който започва през 1926 г. 

„Началото на техническите проучвания за строежа и на неговото организиране е през пролетта на 1926 г. Самият строеж започва през есента на същата година  под ръководството на инж. Богдан Горанов, Кирил Славов и инж. Иван Данчов (през 1928 г. на мястото на инж. Богдан Горанов идва инж. Минчо Заяков. Инвеститорският надзор на строежа се осъществява от арх. Генчо Скордев. През първия етап на строежа главен майстор е Илия Пенев Мъглов от с. Горни Драгойча, Ямболско, а през втория – Пеню Атанасов Колев (Пеню Бомбето) от с. Дралфа, Поповско. През летата на 1927 г., 1928 г., 1929 г. кипи усилената строителна дейност с участието на майсторите Живко Тасков, Кънчо Кавръков, Генчо Ваков, Илия Рашков, Георги Иванов, братята Христо и Георги Димитрови и още десетина души от Габровско. Камъните се обработвали на ръка и извозвали до паметника с волски каруци, а пясъкът се превозва чрез катъри от Мъглиж и Енина, по нов път. Каменната кула е завършена в груб строеж и месинговият лъв пред нея е отлят в Софийския военен Арсенал по проект на скулптора Кирил Шиваров през лятото на 1929 г., а изграждането на паметника завършва през 1930 г., пише в „Уикипедия“.

Ето извадка от главата „Шипченският Паметник“, четена от Атанас Славов по радио „Свободна Европа“ в края на 70-те и началото на 80-те години, впоследствие публикувана в книгата „С трева обрасли“, реализирана от издателство „Пеев§Попов“ в Париж през 1983 г.

„... И така – този епизод започва със Спас Задгорски – една от видните фигури на троцкисткат фракция в България, която кажи го четвърт век се бори срещу тесняшката политика в профсъюзите. В момента Спас не е вкопчен в някой от разпалените си дебати срещу Георги Димитров в трейдюниона на железничарите. Той се е разположил на чаша червено вино в ръката на пруста на Шипченското ханче.

     Тъмният хлорофилен океан се стеле в ниското. Соколите висят окачени на въздушните течения над гората и пруста скърца като палуба под пеещите мъже.

     Спас е седнал отдясно на Кирил – главният предприемач на Шипченския паметник. Те бяха спрели тук рано след обяд да почерпят един-двама от каруцарите си, но с идването на здрача черпнята се превърна в гуляй, към който се присламчи де що имаше жива душа в тази пустош.

  ... Между туй, вече се бе стъмнило.

     Горският разклати дамаджаната. Вино вътре не се обади. Изкомандва си: „Хайде през борда!“ и замахна да я хвърли надолу по урвата, но Спас му улови ръката.

  – Първо да запечатаме вътре едно писмо! За тазвечерното корабокрушение.

  Запалиха лампата на гредата.

   – „До тези, които ще дойдат подир нас“ – Спас четеше дума по дума, каквото пишеше– Диктувайте! ... „Срещнахме се на пруста на шипченското ханче: непознати един на друг, и се почерпихме: строители на Шипченския паметник, секачи, лесничеи, образовани и неуки, бедни и богати, добри и лоши...“

 – И отец Никодим – подсети горският.

 – Всички божии чада, които са били и които ще бъдат! – поправи го отецът.

 – Така че се обръщаме към вас, идни поколения на социалната революция, между които няма да има ни бедни, ни неуки, ни страдащи...

 – И отец Никодим! – добави пак горският.

 Попът плю с презрение на революцията им:

 – Антихристи!

 Пъхнаха листа в дамаджаната.

 Горският откачи фенера и мъжете отпрашиха нагоре през камънака към върха, където недовършения строеж раздираше изцъкленото вечерно небе на парчета. Запалиха факли и се покатериха на кофража. Кирил настани дамаджаната върху дебелия зид и нареди камъните така, че да не счупят стъклото с посланието.

 И кажи речи това е.

 Революцията, за която мечтаеха, дойде и ги помете един по един като предатели, шпиони и какво ли не – знаете какво нещо са революциите. А посланието си е още там, под каменните блокове. Дори сега – дълго след като тези светли наивници са отдавна мъртви, забравени:

 „До тези, които ще дойдат подир нас! Срещнахме се на пруста на шипченското ханче – непознати един на друг – и се почерпихме: строители на Шипченския паметник, секачи, лесничеи, образовани и неуки, бедни и богати, добри и лоши, и отец Никодим! Повеселихме се и сега сме като братя помежду си и с всички братя по земята; всички божии чада, които са били и които ще бъдат. Така че се обръщаме към вас, идни поколения на социалната революция, между които няма да има ни бедни, ни неуки, ни страдащи, ни отец Никодим! Антихристи! Обичаме ви и знаем, че идвате!“.

     Атанас Славов

     „С трева обрасли“ – Париж 1983 г.

 В присъдата на Атанас Славов – N 14, гр. София, 16 септември 1981 год., на основание чл. 101. Ал. 1, във връзка с чл. 54, с която той е осъден на девет години лишаване от свобода се споменава: (от фактическа страна) – Като личност (Атанас Славов) е бил конфликтен, надменен, демонстрирал „превъзходство“, необосновано, В приятелския му кръг били преди всичко негови колеги, сега „изменници“ на Родината. За изграждане на мирогледа му особена роля изиграла неговата близост с чичо му Кирил Славов. 

Нека продължа сега с някои детайли от биографията на Кирил Славов. Придържам се единствено към документи и налични публикации. 

 „Кирил Славов – 57години, завършил право в Швейцария  – отпочнал търговия с дървен материал през 1927 г. В 1932 г. с помощта на англо-френски капитали той изгражда най-модерната фабрика за фурнир в България.

 В периода на своето бързо издигане като крупен капиталист от 1932 г. до 1940 г. (Славов) е в непрекъснато сдружение с представителя на английското  разузнаване Сноуден Уилямс Хедлей – прикрит в България като инспектор на фирмата „Стандарт Ойл Къмпани“.

 С помощта на чужди капитали, грабежи и с близката помощ на своя „съдружник“ Хедлей (Славов) успява да създаде голям авторитет сред едрокапиталистическите и управляващи кръгове.“ – (разработка „Лупи“ – за осъждането на Кирил Славов)

 Разработка "ЛУПИ", Кирил Славов, 57 год., запасен капитан, 1949 г. (показания).

Гордиана Начева, съпруга на Никола Начев:  

„Аз все мисля, когато сега се връщам назад, че началото на процесите, първите така заченки на обвинения трябва да се търсят на Петия конгрес. Още тогава Христозов съобщи за арестуването на Кирил Славов, наречен английски резидент у нас. И баща ми каза: „Има да стават страшни работи“. Не минаха и два месеца от Петия конгрес, на 3 февруари 1949 г. година арестуваха мъжа ми, брат ми и баща ми в един ден. Мъжът ми беше с ранг на заместник министър в Комитета по стопански и финансови въпроси при Трайчо Костов – Никола Начев, а баща ми по това време работеше във фабрика “Фурнир”, на която беше директор Кирил Славов. А Кирил Славов беше и председател на патриотичните индустриалци.

 Този случай води до сериозен конфликт между работниците на Следствения отдел на ДС, което дава възможност да се разкрие ролята на съветските представители в България. Във всички случаи, когато са арестувани видни политически лица, ударът върху тях се нанася от българските власти по искане на съветското ръководство. Така е при опита да се арестува ръководителят на БЗНС д-р Г.М. Димитров, при отстраняване на военния министър генерал Дамян Велчев, при ареста, съденето и екзекуцията на Никола Петков. Съветското вмешателство щателно се скрива, но случаят със Изидор Зеев позволява да се докаже съществуването му. Неговото място и роля в органите на ДС винаги са свързани с настойчиви искания на съветски представители в България за арестуване на отделни лица. Без да се ограничават само с това, по време на следствията съветските представители в органите на ДС дават указания и принуждават да се подлагат подследствените на изтезания, за да се постигнат признания, съответстващи на изискванията на съветската политика в даден момент. Именно в такъв дух се провежда следствието над Кирил Славов и Никола Начев.

Конфликтът между работниците на Следствения отдел на ДС неочаквано се решава крайно благоприятно за Зеев. Съветският посланик в София по това време Михаил Бодров внезапно се намесва в конфликта. Последствията от неговото вмешателство са следните: Зеев остава на длъжността си в Следствения отдел на ДС.

Кирил Славов не успява да отхвърли страшните обвинения, че представлявал „резидент на английското разузнаване“ и като такъв е организирал широка шпионска мрежа в България и е участвал в създадването на заговорническа организация. 

За да прекрати своите мъчения и да сложи край на все повече разширяващата се мрежа от обвинения, в която попадат нови хора, Славов слага край на живота си. 

За смъртта му и обстоятелствата, при които той загива зад стените на Държавна сигурност, не е съобщено.

Кирил Славов се хвърли от първия етаж на Дирекцията, стая N 13. Питаме го защо така направи, а той отговори: „Искам да ги спася.“

 Димов: - Искаме във връзка с Кирил Славов някои въпроси да изясним.      

 Задгорски: - Работих с него от 1927 г. като технически ръководител във Фабриката за фурнир… Георги Чанков беше назначен във фабриката за прикритие. Васил Нeдков също, Стефан Димитров, Димо Дичев. Освен това на всички работници, които отидоха партизани, им се плащаха заплати. На Людмил Стоянов и Хрелков редовно им се плащаше месечна заплата като на другите работници. Аз съм носил заплатите на Хрелков, а др. Людмил Стоянов е идвал да си получава заплатата. 

Ковачев: - ...Аз съм водил следствие на Кирил Славов и Иван Кехлибаров, което следствие бе провалено от Стоян Димитров. Той го беше качвал на стълбите и му казвал, че оттам ще го хвърли в една шахта, та Кехлибаров бе стигнал до лудост. За побоя над Кирил Славов наказаха Стоян Димитров... Въпросите са написани от Зеев. Режим строг, прав, да не се сменя храната, всички указания Зеев е давал.

 ...Отначало сутрин следствие, обед храна в килията, следобед следствие до вечерта към 12.30.

  Козовски: - Имаше ли насилие над Славов?

  Ковачев: - Изправяне до стената. При мене най-много по два часа. Той е възрастен човек.

  Козовски: - Колко време от скачането от прозореца започнахте да го разпитвате?

  Ковачев: - Средата или края на февруари. След като Кирил Славов свършил яденето..., става, прибира остатъците в кърпичката, отворил сам прозореца, изтърсва кърпичката и успява да се качи на прозореца. Кольо Маринов го видял и му извикал: „Славов!“. Той от силния вик се смутил и не успял да се хвърли с главата надолу, както е мислил – така обяснява той.

Кирил Славов се хвърли от първия етаж на Дирекцията, стая N 13. Питаме го защо така направи, а той отговори: „Искам да ги спася.“

Козовски: - Рана имаше ли на главата?

 Ковачев: - Имаше, от която получи парализа. 

 Димов: – Побой нанасяхте ли му? 

 Ковачев: – За друг побой аз не знам, освен когато го би Стоян. Белезници му е слагал. С белезници го е държал. Даже ги е стягал, че рани се бяха получили… Съветските специалисти ориентираха следствието към връзките му с Хедлей. 

 Димов: - Преди да заговори за Трайчо Костов, за кои хора говореше и какви въпроси поставяхте?

 Ковачев: - Той говореше за хора от съюза на индустриалците... Как е успял да убеди Трайчо да провежда такава политика, след като знае, че Трайчо е секретар на Партията и председател на този комитет. Той искаше да го обясни с това, че Трайчо Костов имал друг поглед, не като Георги Димитров върху изграждането на социализма. Аз се стъписах, когато Кирил Славов каза, че Трайчо Костов знаел, на кого служи Славов и затова му помогнал, че той е с други възгледи, симпатизиращи на Запада... Аз се смутих от това, че Трайчо е поддържал живота на индустриалците, че е бил за ориентиране на България към Запада, че с Трайчо се познавали от 1934/5г.

Видински: - Какво е говорил Зеев в твое присъствие.

Ковачев: - Примерно; в твоето предприятие са били доста отговорни другари. Дванадесет от тях са избити, и като че ли тези, убитите, не си могъл да използваш, а само живите. Задавал е въпроса как са мислили да откъснат България от Съветския Съюз.

 Димов: - Как си обяснявате, че е дошъл до мисълта да се самоубие? Човек богат, как да се лиши от живота си, за да спаси другите?

 Ковачев: ... През моето време, тогава не му давахме сън. През време на хвърлянето той беше на 24-часово следствие...

Това са част от публикувани материали за процеса и за кончината на Кирил Славов.

До днес нямаме гроба му

Брат му Васил Славов, арестуван по същото време, излежава шест годишна присъда. 

 Ето как синът му Атанас Славов описва срещата с баща си след излизането на Васил от затвора:

„Последната зима в затвора тате бе на 68 години. Отказа да подпише молбата за амнистия, затова лежеше под чергите, които хвърляха отгоре му в най-студените дни и с последни усилия си стискаше душата зад проядените от скорбут венци. Беше вегетарианец през последните 50 години и понеже в затвора готвеха с мас, кажи речи нищо не беше ял през изминалите шест години покрай клисавия черен хляб.

 ... Линиите бяха пусти и тъмни и когато влакът се зададе, имах чувството, че идва от „никъде“ и никой няма да слезе от него. Но той дойде.

 Никога няма да го забравя!

  Не го видяхме нито на прозорците, нито на вратите. След това един мъж извика: „Има ли някой да посреща Васил Славов?“

  Аз изтичах.

 Възрастен мъж в железничарска униформа държеше една голяма торба парцали на платформата. Беше тате! Гласът бе това, което ме изпълни с ужас. Разбрах, че трябва да е казал: „Наско, аз съм“, но това бе по интуиция. Свалих го и го държах притиснат към себе си, тежеше колкото празна черупка от яйце, зъбите му бяха отишли и устните му бяха набити вътре в лицето. Изглеждаше спокоен и сигурно е бил щастлив като всеки друг победител на негово място...

 Нямаше пукнато такси и само щастието доведе един стар приятел електротехник, който се връщаше от някакво пиене. Изтича, не намери такси, но домъкна един стар, зяпащ файтон с едно разтреперано дръгливо конче отпред. Помогна ми да качим тате и поехме пътя си назад през пустинния град, а снегът вееше под износения гюрук на файтона...“

Атанас Славов

„С трева обрасли“, Париж, 1983 г.

 Тежко ми е да пиша за тези неща. И си мисля сега, че думите са излишни и слаби, че трудно се пише за тъга, че трудно се завършва писано за тъга. И въпреки това трябва да се опитаме да намерим покой в спомените за семействата ни. Семействата на хилядите, десетките хиляди българи, минали през терора на комунистическия режим. Да припомним, да осмислим и да не позволим това да се случи отново. Никога отново. В каквато и да е форма. Под каквато и да е маска.

 Един строител на Паметника Шипка е останал без гроб. Десетки хиляди – са оставали без гроб. Без гроб, където близките им да могат да оставят цвете, да поговорят, да плачат с отминалите и отнетите им. 

 Запазвам признателност и благодарност към всички тези, строителите на „съвременна“ България, на нашата, достойната България, към мъжете и жените на родовете ни, които въздигнаха духа и вярата ни, към всички тези, чието дело ще се опитаме и ще успеем да пренесем и завещаем.

За да може да кажем на тези след нас:

 „Обичаме ви! И знаем, че идвате!“ 

 Цитирани източници:

 - „Протокол  N 4 на Комисията по разследване на процесите“ от 15 май 1946г. – 22 август 1994г. – в-к „Демокрация“

 - „Методите на КГБ в Българската Държавна Сигурност“ – Протокол N 41 от 5 юни 1956г. – 27 август 1994г. – в-к „Демокрация“

 - Протокол N 43 на Комисията по разследване на ороцесите от 5 юни 1956г. – 29 август 1994г. – в-к „Демокрация“

 - „Политическа и гражданска реабилитация“ – 15 сесия на Девето Народно Субрание – 7 март 1990г. – в-к „Труд“

     - Присъда – N 14, София, 16 септември, 1981г.

     - „Инквизитори и жертви на ДС, Кирил Славов – хвърлил си или хвърлен“ – 11 януари 2001г. в-к „Анти“

     - „Заговорът и превратът през 1949 година“ – 22 февруари 1990г. в-к „Литературен фронт“

     - „С трева обрасли“ – Атанас Славов, изд. „Пеев§Попов“ – Париж, 1983г.